![Лейди Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/6/lejdi-polunoshch-bg-download.jpg)
Лейди Полунощ [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571550
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лейди Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Нападна платното, вдигнал четката като оръжие, а боята шурна като кръв.
Рисуваше в черно и червено, и златно, оставяйки случилото се през последните няколко дни да се отцеди от него, сякаш бе скверна отрова. Четката се движеше яростно по празното платно и ето го Марк на брега, а лунните лъчи огряваха жестоките белези по гърба му. Ето го и Тай, опрял нож до гърлото на Кит Рук. Тави, който пищеше насън. Марк, отдръпнал се ужасено от стилито му.
Даваше си сметка, че се поти, косата лепнеше на челото му. В устата му имаше вкус на сол и боя. Знаеше, че не би трябвало да е тук; че би трябвало да прави онова, което правеше винаги: да се грижи за Тави, да търси нови книги, за да задоволи любопитството на Тай, да рисува целителни руни върху Ливи, когато тя се порежеше, докато се дуелира, да седи с Дру, докато тя гледа калпави филми на ужасите.
Би трябвало да бъде с Ема. Ала тя не беше тук; беше излязла да живее собствения си живот, и така бе правилно, това се очакваше от парабатаите. Връзката между тях не беше брак. Беше нещо, за което нямаше дума в мунданскин английски. Очакваше се да желае щастието на Ема повече, отколкото желаеше своето собствено, и той наистина го искаше. Наистина.
Защо тогава имаше чувството, че го пронизват до смърт отвътре?
Потърси трескаво златната боя, защото копнежът се надигаше в него, пулсираше във вените му и единственото, което можеше да го потуши, бе да я рисува. А не можеше да я рисува без злато. Взе тубичката и...
...се задави. Четката се изтъркули от ръката му и той се свлече на колене. Задъхваше се, спазми разтърсваха гърдите му. Не можеше да поеме въздух в дробовете си. Очите му горяха, гореше и гърлото му.
Сол. Давеше се в сол. Не солта на кръвта, а тази на океана. Вкуси морето в устата си и се закашля, тялото му се напрегна и той изплю на пода морска вода.
Морска вода? Избърса уста с опакото на дланта си, сърцето се блъскаше в гърдите му. Днес изобщо не се беше приближавал до океана. И все пак го чуваше в ушите си, сякаш държеше раковина. Тялото го болеше, парабатайската му руна пулсираше.
Потресен и замаян, той сложи ръка върху нея. И разбра. Знаеше го, без да знае как, знаеше го до дъното на душата си, където връзката му с Ема бе изкована в кръв и огън. Знаеше го така, както знаеше, че тя е част от него, че дишането й е неговото дишане, сънищата й - неговите сънища, кръвта й -неговата кръв, а когато сърцето й спреше, знаеше, че и неговото ще спре, и той щеше да е щастлив, защото не би искал да живее дори една секунда в свят, от който тя си беше отишла.
Затвори очи и видя океанът да се надига зад клепачите му, синьо-черен и бездънен, зареден със силата на първата вълна на земята, разбила се на първия самотен плаж. И разбра.
Гдето идеш ти, и аз ще ида.
- Ема - прошепна той и се втурна навън.
Ема не бе сигурна какво най-много я ужасява в океана. Яростта на вълните, тъмносини и увенчани с бяло като дантела, те бяха измамно красиви, ала щом наближеха брега, се свиваха като юмрук. Веднъж бе уловена от разбиваща се вълна и не бе забравила усещането, че пада, сякаш полита в асансьорна шахта, а после силата на водата я бе повалила в пясъка. Давейки се, тя бе опитала да се съпротивлява, да се освободи, да се изправи и да си поеме въздух.
И дълбочината му. Беше чела за хора, изгубени в открито море, които полудели, мислейки за километрите вода под тях и за тъмните, зъбати, хлъзгави неща, живеещи в нея.
Всмукана през стъклената врата, Ема почувства как солената вода я поглъща, как изпълва очите и ушите й. Беше заобиколена от вода, мрак зейна под нея като черна бездна. Виждаше как бледият квадрат на вратата се смалява в далечината, ала колкото и да се мъчеше, колкото и да риташе с крака, не можеше да се върне. Течението беше прекалено силно.
Изгубила надежда, тя погледна нагоре. Руническият й камък го нямаше, потънал във водите под нея. Светлината от отдалечаващата се врата огряваше мястото около нея, ала над себе си виждаше единствено мрак. Ушите й пищяха. Един Разиел знаеше колко дълбоко се намира. Водата около стъклената врата беше бледозелена, цвета на нефрит, ала всичко друго бе черно като смъртта.
Посегна към стилито си. Дробовете вече я боляха. Носейки се във водата, ритайки с крака против течението, тя допря върха му до ръката си и надраска руна за дишане.