![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
— Разбирам, майко.
— Тогава ела с мен и аз ще те излекувам.
12
Поведе го от осмоъгълната стая по едно от разклоненията на Вътрешния храм, покрай застанали мирно стражи и група намръщени, смутени йерарси и го въведе в една по-малка светла стая, окичена с ярки цветя в десетки краски. Тук имаше писалище, изработено от цяло парче лъскав дарбелион, ниска кушетка и няколко други мебели; изглежда, че това беше кабинетът на Господарката. Тя посочи на Валънтайн един стол и взе от писалището две малки разкошно украсени стъкленици. — Изпий това вино на един дъх — каза му тя, подавайки му едната стъкленица. — Вино ли, майко? На Острова?! — Ние с теб не сме поклонници тук. Изпий го. Той отпуши стъкленицата и я долепи до устните си. Вкусът му беше познат — тежък, парлив и сладък, но едва след миг можа да го познае: с такова вино си служеха съногадателките, то съдържаше упойката, която откриваше душите за други души. Господарката пресуши до дъно втората стъкленица. — Значи ще гадаем сънища? — каза Валънтайн. — Не. Това трябва да се свърши в будно състояние. Аз дълго мислих как да го направя. — От писалището си извади една блестяща сребърна диадема, подобна на нейната, и му я подаде. — Нека стои на твоето чело — рече тя. — Носи я непрекъснато отсега до момента, когато се качиш в замъка Връхни, защото тя ще бъде средоточието на твоята мощ.
Той сложи внимателно диадемата на главата си. Тя прилегна добре на слепоочията му; имаше странно притискащо усещане, което не му се нравеше много, въпреки че металната лента беше толкова тънка, та се учудваше, че изобщо я забелязва. Господарката го притегли към себе си и приглади гъстата му дълга коса над диадемата.
— Златиста коса — рече тя щастливо. — Никога не съм предполагала, че ще имам син със златиста коса! Как се чувстваш с диадемата на главата?
— Стяга ми.
— И нищо друго?
— Нищо друго, майко.
— Скоро ще престанеш да усещаш стягането, щом свикнеш с нея. А усещаш ли вече упойката?
— Само леко замъгляване на съзнанието. Струва ми се, че ще заспя, ако имам възможност.
— Скоро спането ще бъде последното нещо, за което ще жадуваш — рече Господарката. Протегна и двете си ръце към него. — Добър жонгльор ли си, сине мой? — попита тя неочаквано.
Той се усмихна.
— Така ми казват.
— Добре. Утре трябва да ми покажеш някои от номерата си. Ще ми бъде забавно. А сега ми подай ръцете си. И двете. Ето така.
Тя задържа за миг изящните си, силни на вид ръце върху неговите. После с бързо, решително движение преплете пръстите си в неговите.
Сякаш щракна някакъв електрически ключ, затвори се някаква електрическа верига. Валънтайн се олюля от сътресението. Залитна, едва не падна, но усещаше, че Господарката го държи здраво, крепи го, докато той се клатушкаше из стаята. В съзнанието си имаше усещането, като че шип се забива в основата на черепа му. Вселената се завъртя около него; не беше в състояние да контролира очите си, нито да ги фокусира и виждаше само откъслечни замъглени образи: лицето на майка си, лъскавата повърхност на писалището, пламтящите багри на цветята, всичко пулсираше, трептеше, въртеше се.
Сърцето му биеше силно. Гърлото му бе пресъхнало. Усещаше дробовете си празни. Това беше по-ужасно, отколкото въвличането му във водовъртежа, образуван от морския дракон, и изчезването му в дълбоките води. Сега краката изобщо не го държаха напълно; и неспособен повече да стои прав, той се смъкна на пода, коленичи там и някак усещаше Господарката коленичила до него, лицето й беше близо до неговото, пръстите й все още бяха вплетени в неговите, страшният обгарящ досег на душите им не се прекъсваше.