Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Тя действително дойде до вратата на стълбището, спря за миг, взря се втренчено в мрака, без да види свещеника, и отмина. Стори му се по-висока, отколкото приживе. Луната прозираше през бялата й рокля. Той долови дишането й.
Когато видението отмина, архидяконът заслиза по стълбата също така бавно, както се бе движило то, считайки се призрак самият той, с блуждаещ поглед и настръхнали коси, стискащ угасналата лампа в ръка. И докато слизаше по спираловидните стъпала, нечий глас ехтеше в ушите му и повтаряше с кикот: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“
II. ГЪРБАВ, КУЦ, ЕДНООК
Всеки средновековен град и по-специално всеки френски град до царуването на Луи XII имаше своите убежища. Сред потопа на наказателните закони и варварските съдопроизводства тези убежища приличаха на острови, които се издигаха над нивото на човешката справедливост. Всеки престъпник, който успееше да се приюти в тях, бе спасен. Във всяко предградие имаше почти толкова убежища, колкото и бесилки. Злоупотреба с беззаконността редом със злоупотребата с наказанията — две нередни прояви, които се опитваха да се поправят взаимно. Кралските дворци, княжеските домове и главно църкви се ползуваха с правата на убежища. Понякога цял град, който се нуждаеше от нови заселници, се обявяваше временно за убежище. Така Луи XI обяви в 1467 година Париж за убежище.
Стъпил веднъж в убежището, престъпникът ставаше неприкосновен, при условие, че не излезе от него. Една стъпка вън от светилището, и той отново ставаше играчка на вълните. Колелото, бесилката, хвърлянето от голяма височина бдяха зорко около убежището и дебнеха безспир плячката си, подобно на акули, които сноват около кораб. Имаше случаи осъдени да дочакат дълбока старост в някой манастир, на стълбището на някой дворец, в нивите на някое абатство, под входа на някоя църква. По този начин и убежището се превръщаше в затвор, подобен на всеки друг. Случваше се понякога също съдът да наруши правото на убежище и с някое тържествено постановление да върне осъдения на палача. Но това ставаше рядко. Съдилищата се бояха от епископите и когато двете съсловия се сблъскваха, съдийската роба отстъпваше пред расото. В отделни случаи обаче, както в делото срещу убийците на парижкия палач Пти Жан и в делото срещу убиеца на Жан Валре — Емри Русо, правосъдието престъпваше правата на църквата и пряко волята й привеждаше в изпълнение присъдите си. Но горко томува, който би накърнил с оръжие в ръка някое убежище без специално решение на съдебната палата! Всеизвестно е как загинаха Робер дьо Клермон, маршал на Франция, и Жан дьо Шалон, маршал на Шампан. И при това в случая пострадавшият бе само някой си Перен Марк, сарафски чирак и убиец. Но маршалите бяха разбили вратата на църквата „Сен Мери“. Нечувано провинение.
Убежищата бяха обкръжени с такава почит, че според преданието тя въздействувала понякога и на животните. Емоан твърди, че когато един елен, гонен от Дагобер, се скрил в гробницата на „Сей Дьони“, кучешката хайка спряла внезапно със силен лай.
Църквите разполагаха обикновено със специална килия, предназначена за търсещите убежище. През 1407 година Никола Фламел построил над свода на църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“ една такава стаичка, която му струвала четири ливри, шест су и шестнадесет парижки дьоние.
В църквата „Света Богородица“ такава килия беше приспособена над едно от страничните отделения, под подпорните арки, откъм манастира, точно на мястото, където жената на сегашния пазач на кулите си е направила градина, която, сравнена с висящите вавилонски градини, е нещо като маруля и палма или портиерка и Семирамида.
Тук именно, в тази килия, Квазимодо донесе Есмералда след бесния си победоносен бяг по кулите и галериите. Докато той се изкачваше по тях, девойката беше почти в безсъзнание, полуунесена, полубудна, усещаща само, че се изкачва във въздуха, че плува в него, че лети, че нещо я издига над земята. От време на време тя чуваше оглушителния смях и гръмкия глас на Квазимодо. Тогава отваряше очи и виждаше смътно под себе си Париж, пъстреещ с хилядите си плочести и керемидени покриви, напомнящи синя и червена мозайка, а над себе си — страшното, ликуващо лице на Квазимодо. Тогава пак притваряше ресници. Струваше й се, че всичко е свършено, че са я екзекутирали, докато е била в безсъзнание, че уродливият дух, който бе дал началния тласък на нерадата й съдба, я бе завладял отново и я отнасяше някъде. Тя не смееше да го погледне и не му оказваше никаква съпротива. Но когато разрошеният и задъхан звънар я отнесе най-сетне в килията убежище, когато усети грубите му лапи, които нежно развързваха въжето, израняващо ръцете й, тя изпита силно сътресение, напомнящо внезапното пробуждане на пътници в кораб, доплувал до брега сред черна нощ. Спомените й се проясниха и изплуваха един по един. Тя видя, че се намира в „Света Богородица“, спомни си, че бе изтръгната от ръцете на палача, че Феб е жив, но не я обича вече, и тези две мисли, втората от които така силно отравяше първата, едновременно завладяха съзнанието на бедната осъдена. Тя се обърна към Квазимодо, който стоеше прав до нея и й навяваше страх, и го попита: