![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Алан се отчая.
— Добре. Така или иначе нищо не може да се направи преди това. Но не храни големи надежди. Свършено е, Лорн. Свършено. Баща ми няма да те спаси.
Лорн млъкна.
Върховният крал беше и негов баща и вече го беше изоставил, като позволи да го отведат в Далрот преди четири години. Пак ли щеше да го изостави? Щеше ли да позволи още веднъж да бъде осъден, опозорен, измъчван? Лорн не се съмняваше в това, но имаше нужда от това последно предателство, за да приключи с траура, който животът му представляваше.
Преди да излезе от килията, Алан се обърна на вратата и попита:
— Ще ми кажеш ли някой ден защо уби Форланд? Той беше победен и ти беше спечелил. Тогава защо?
В погледа на Лорн се четеше смущение.
Тази нощ Лорн потъна в неспокойния сън на преследвано животно.
Повлечен от кошмарите си, той се върна в тъмниците и коридорите на Далрот и не знаеше дали беше лудият, когото виждаше да бяга, или гладната сянка, която го преследваше. Беше смазан от страхове и страдания, в която една част от самия него се повтаряше. Виковете на измъчваните души го възбуждаха, макар че собственият му променен глас се смесваше в общия хор на болките. Тичаше между стени, които се поклащаха и една след друга пред него се отваряха врати и се виждаха все по-мъчителни гледки, чуваха се още по-страшни викове.
И изведнъж настана спокойствие и мрак.
Внезапно настъпи тишина.
И докато беше или си мислеше, че досега е бил окаян полугол бедняк, Лорн откри, че стои изправен, облечен в черната си кожена ризница с метални халки. В ръката си държеше шлем, а тежката му скандка беше на кръста му. Пръстенът с герба беше на пръста му, а печатът, който бележеше лявата му длан, разливаше по ръката му приятна топлина.
Зад гърба му вратата през която току-що беше минал, беше станала толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че през нея можеха да минат двайсет мъже в редица. Двете ѝ крила бяха открехнати и очертаваха по земята дълъг килим от светлина, който леко се разширяваше. По смълчания мрак, царящ на това място, можеше да се отгатне, че помещението е огромно и Лорн го позна.
Беше в издълбаната планина, в която Драконът на разрушението бе пазен като затворник, откакто първият Върховен крал го бе победил и покорил преди петстотин години.
Лорн позна каменния подиум, до който стигаше светлината, четирите плоски съда около него, в които гореше огън, и двата трона, поставени на него — единият празен, другият зает от Ерклант I, облечен в броня, седнал на своя трон за вечни времена.
Пристъпи напред, а през това време вратата зад него бавно се затвори. Знаеше, че Серкарн го очаква. Драконът на разрушението го беше намерил и като използваше някогашната си власт, го беше призовал.
Сред тракането и скърцането на огромните арканови вериги, които го задържаха, драконът подаде глава на светлината на огньовете, осветяващи подиума, а останалата част от огромното му тяло остана скрита в тъмното. Лорн знаеше, че не е напуснал килията, в която бе затворен. Знаеше, че за тялото му — ако ли не само за душата му — няма никаква опасност и че колкото и действителна да му се струваше, близостта на Серкарн беше само илюзия. И въпреки това трябваше да сдържи порива на инстинктивен страх, когато върху него падна безмилостният поглед на тези очи, червеникави като две топки, пълни с разтопен метал. Те горяха от страст, от интелект и от една древна жестокост, каквато вече не съществуваше в света след края на последната Война на сенките. И приютяваха огнището на нечувана мощ.
— Ти дойде — каза Драконът на разрушението. — Това е добре.
— Имах ли избор?
— Не. Но можеше да създадеш повече трудности. Освен ако…
Драконът внимателно се вгледа в Лорн и се усмихна.
— Виждам — каза той. — Вече нямаш никаква власт над сънищата си, нали? Винаги започва така, Тъмнината винаги така започва делото си… Не ти ли го казах? Не? Трябва да съм забравил. Отначало нощем. После…
Лорн мълчеше, левият му юмрук беше свит около дръжката на меча му, прибран в ножницата. Да стои пред Дракона на разрушението беше все едно да се изправи пред тиха буря, огромна вълна, застинала изправена, бучаща и неподвижна, заплашваща да се отприщи и да отнесе всичко.
Но Лорн намери сили да попита:
— Какво очаквате от мен?
— Аз ли? — забавляваше се драконът. — Ами аз нищо не очаквам. Какво можеш да очакваш от този, който няма нищо и вече нищо не може? Разбира се, щеше да е съвършено различно, ако ме беше послушал — Серкарн се изхили. — Помисли си, че можеш да минеш и без моята помощ. Сметна, че можеш да покориш Духа от Тъмнина, който е в теб. И сега, погледни се…