Запали реката [bg]

— Улики, несъмнено открити от вас. Казаха ми, че от първия ден сте правили всичко по силите си да отслабите доказателствата срещу онова малко влечуго Кори Пейн и постоянно сте се старали да противоречите на съпруга ми.

— Уликите срещу Пейн бяха съмнителни. Уликите, че е бил натопен — много по-убедителни.

— Играете опасна игра, господин Гърни. Ако някой е натопен, това е Дел Бекерт. Ще се добера до дъното на тази история, обещавам ви. И ще съжалявате за участието си в нея. Дълбоко и трайно ще съжалявате!

Той не реагира, просто продължи да я гледа в очите.

— Знаете ли къде е съпругът ви?

— Ако знаех, вие щяхте да сте последният човек, на когото ще кажа.

— Бягството му не ви ли се струва странно?

Хейли Бекерт стисна зъби. Изгледа го продължително с отровен поглед и заяви:

— Казаха ми, че един новинар е споменал снощи името ви във връзка с изборите за главен прокурор. Нима интересът ви към тази длъжност не обяснява нападенията срещу съпруга ми?

— Нямам интерес към тази длъжност.

— Понеже, ако всичко е заради това, ще ви съсипя. От тъй наречената ви репутация на суперченге няма да остане нищо. Нищо!

Гърни не виждаше смисъл да се мъчи да й обяснява своята гледна точка.

Жената на Бекерт се извърна и решително тръгна към големия джип. Качи се на задната седалка и шофьорът затвори вратата. След няколко секунди колата безшумно се спусна по неравния път към хамбара и шосето към града зад него.

Гърни постоя известно време на патиото, като преиграваше мислено сцената — напрегнатото изражение, скованият език на тялото, обвинителният тон. През годините бе провеждал хиляди разпити на членове на семействата на бегълци и други изчезнали хора и се беше научил да разчита поведението им. Почти сигурен беше, че гневът, който Хейли Бекерт демонстрираше, е резултат от страх, а този страх е резултат от събития, които не разбира.

Студеният влажен вятър не само продължаваше да мени посоката си, но и се усилваше, създавайки чувството за предстояща буря. Детективът влезе вътре и затвори плъзгащата се врата. Мадлин седеше на едно от креслата пред камината и четеше книга. Беше запалила малък огън, който примигваше вяло. Гърни изпита желание да пренареди цепениците, но знаеше, че намесата му няма да бъде оценена по достойнство. Седна в креслото срещу съпругата си.

— Предполагам, чу всичко, нали? — попита той.

Тя не отклони очи от книгата.

— Трудно беше да не чуя.

— Какви са впечатленията ти?

— Свикнала е да става на нейното.

Той погледа известно време огъня, като потискаше желанието да го оправи.

— Добре. Какво според теб трябва да направя?

Мадлин вдигна очи:

— Предполагам, зависи от това дали смяташ случая за текущ или за приключен.

— Технически е текущ, докато не намерят Бекерт, не го осъдят и…

Мадлин го прекъсна.

— Нямах предвид технически, исках да кажа вътре в главата ти.

— Ако говориш за усещане за завършеност, още съм далеч.