Ловецът на елени

Хети изпълняваше ролята на кормчия, като показваше на Хари накъде да насочва сала, за да намерят мястото в езерото, което тя бе свикнала да нарича „маминия гроб“. Читателят си спомня, че „замъкът“ се намираше близо до южния край на езерото, над плитчина, която се простираше на около половин миля на север. При самия край на тази плитчина Плуващият Том бе спуснал останките на своята жена и дете. Неговите собствени останки сега бяха на път да бъдат спуснати до тях.

Хети беше забелязала някои белези по сушата и обикновено намираше мястото по тях, а освен това й помагаха и положението на водното жилище, посоката на плитчината и прозрачността на водата, която позволяваше да се вижда самото дъно. По този начин Хети следеше напредването и когато стигнаха, тя се приближи към Марч и му прошепна:

— Сега можеш да престанеш с гребането, Хари. Минахме големия камък на дъното и гробът на мама е близо.

Марч остави веслата, хвърли във водата малката котва и взе в ръка края на въжето, за да спре сала на определеното място. При това задържане салът бавно се завъртя и когато почти спря, Хети застана при кърмата, като сочеше с ръка към водата. Сълзи се лееха обилно от очите й. Джудит беше присъствала на погребението на майка си, но никога след това не беше посещавала мястото. Тази небрежност не се дължеше на безразличие към паметта на покойницата — защото беше обичала майка си и горчиво беше оплаквала загубата й, но не обичаше да мисли за смъртта, а след деня на погребението в личния й живот имаше случаи, които засилваха споменатото чувство и нежеланието й да посещава мястото, където лежаха останките на жена, чиито строги уроци за женска нравственост и благопристойност се бяха врязали в паметта й и бяха станали двойно по-силни поради разкаянието й след всяко прегрешение. Съвсем друг беше случаят с Хети. Споменът за майка й възбуждаше в нейната простичка и невинна душа само тиха скръб — мъка, която й напомняше за миналите хубави дни. В продължение на едно цяло лято тя беше идвала на това място винаги след залез слънце, спускаше котвата на лодката си внимателно, за да не засегне тялото, седеше с часове над водния гроб, представяйки си, че разговаря с покойницата, пееше нежни песни във вечерния мрак и повтаряше молитвите, научени през детството от онази, която сега почиваше на дъното. Хети бе прекарала своите най-щастливи часове в такова непряко общуване с духа на майка си, смесвайки вярванията и легендите на индианците с ученията на белите.