Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
— О, Джудит! — възкликна слабоумната й сестра, веднага след като привършиха с първите грижи около страдащия. — Татко ходи за скалпове, а ето че сега липсва неговият! Не е ли това наказание…
— Шт, Хети, тихо, бедна сестричке! Той отвори очи, може би ще чуе и ще те разбере!
— Вода! — промълви Хътър с необикновено усилие, което правеше гласа му страшно дълбок и силен за човек толкова близо до смъртта, колкото беше той. — Вода, глупави момичета! Или искате да ме оставите да умра от жажда?
Донесоха вода на ранения — първата вода, която бе вкусил той през часовете на своите физически страдания. Тя оказа двойно въздействие: освежи гърлото му и съживи целия му отпаднал организъм. Очите му се разтвориха, в тях заблестя безпокоен, замъглен поглед, какъвто често съпровожда последните минути на човек, изненадан от смъртта. Хътър даде знак, че иска да говори.
— Татко — каза Джудит, покрусена от плачевното му положение и още повече от това, че не знаеше с какви лекове да му помогне, — татко, можем ли да сторим нещо за теб? Можем ли Хети и аз по някакъв начин да облекчим болката ти!
— Татко! — бавно повтори старецът. — Не, Джудит — не, Хети — аз не съм ваш баща. Тя беше ваша майка, но аз не съм ви баща. Вижте в сандъка — ще разберете всичко… Дайте ми още вода!
Девойките се подчиниха. Джудит, детските спомени на която започваха много по-отрано, отколкото спомените на сестра й, която във всяко отношение имаше по-ясни впечатления от миналото, се почувства необикновено радостна, когато чу тези думи. Между нея и мнимия й баща никога не бе съществувала силна обич и често в ума й беше изплувало съмнение относно това в резултат на случайно подслушвани разговори между Хътър и майка й. Ще прекалим, ако твърдим, че никога не го беше обичала, но не бихме излъгали, ако кажем, че сега се радваше, задето любовта й към него не беше вече неин дълг.
Съвсем други чувства вълнуваха Хети. Неспособна да схване разликата като сестра си, тя беше обичала своя мним баща, макар и съвсем не толкова нежно, колкото би трябвало да се обича един истински баща и сега съжаляваше, като го чуваше да казва, че всъщност не е имал право на тази любов. Тя почувства двойна мъка, сякаш смъртта и думите му я лишаваха двукратно от нейните родители. И завладяна от чувствата си, нещастната девойка се отдръпна настрана и заплака.
Съвършено различните преживявания на двете девойки ги принудиха да останат дълго време мълчаливи. Джудит поднасяше често вода на ранения, но избягваше да му задава въпроси до известна степен поради тежкото му положение; в действителност, ако трябва да кажем истината, тя се боеше да не би той да прибави нещо, което да разруши приятната илюзия, че не е дъщеря на Томас Хътър. Най-после Хети избърса сълзите си, приближи се и седна на едно столче до умиращия човек, който се беше проснал с целия си ръст на пода, а под главата му бяха поставени няколко износени дрехи, останали при опразването на къщата.
— Татко — каза тя, — ще ми позволиш ли да те наричам така, макар да казваш, че не си ми татко? Кажи как да ти помогнем, че да забравиш тази страшна рана?
— Вода! — отвърна Хътър. — Дай ми вода, Джудит. О, нима езикът ми ще гори все така!
Девойките продължаваха да дават на ранения вода и мокреха устните му веднага, щом те изсъхнеха. И двете бяха коленичили до него, готови да му помогнат с всичко, което беше по силите им.
Всъщност Хътър остана жив по-дълго, отколкото девойките предположиха отначало, когато го намериха. От време на време той говореше свързано, макар че в повечето случаи устните му издаваха звуци, от които не можеше да се разбере нищо. Джудит слушаше внимателно и тя долови думите „съпруг“, „смърт“, „пирати“, „закон“, „скалпове“ и други подобни, макар че между тях нямаше връзка, която да им придаде общ смисъл. И все пак те бяха достатъчно изразителни, за да бъдат разбрани от девойка, чийто ум беше толкова бърз, колкото сетивата напрегнати, и до ушите на която бяха достигнали слуховете за нейния мним баща.
През целия мъчителен час, който последва, никоя от сестрите не се замисли за хуроните и за опасността от тяхното завръщане. Скръбта сякаш ги беше поставила извън всяка опасност. И когато най-после се чу шум от весла, дори Джудит, която имаше основания да се плаши от неприятеля, не трепна и веднага разбра, че „ковчегът“ бе наблизо. Тя излезе безстрашно на площадката; ако се окажеше, че Хари не беше там и че хуроните бяха завладели „ковчега“, бягство беше невъзможно. Ала Джудит беше обхваната от онова доверие, което се поражда само от крайното нещастие.
Нямаше причина за нова тревога. Чингачгук, Вах-та!-вах и Хари стояха на предната част на „ковчега“ и внимателно изследваха къщата, за да се уверят, че в нея няма неприятели. Те също така бяха забелязали отдалечаването на хуроните и приближаването на лодката на девойките към „замъка“. Ето защо Марч беше отправил сала към площадката. Една дума беше достатъчна, за да ги увери, че няма от какво да се страхуват, и скоро „ковчегът“ се намери вързан в старото си пристанище.