Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Вратата на манастира беше затворена, но архидяконът носеше винаги със себе си ключа от кулата, където се намираше лабораторията му. Той си отключи с него, за да влезе в църквата.
В храма цареше пещерен мрак и тишина. Той се досети по големите сенки, които се спускаха на широки дипли от всички страни, че траурните платна от тазсутрешната церемония още не бяха махнати. Големият сребърен кръст, обсипан със светли точици, блещукаше в мрака като Млечен път в гробовната нощ на катедралата. Над черните драперии се подаваха заострените върхове на високите тесни прозорци на олтара, чиито разноцветни стъкла, осветени от луната, бяха приели неопределените тонове на нощта — виолетово, бяло, синьо, — отсенките, които се наблюдават само върху лицата на мъртвите. Тези белезникави островърхи сводове се сториха на архидякона митри на прокълнати епископи. Той замижа, а когато отвори отново очи, доби чувството, че е обграден от бледи лица, които го гледаха.
Затича се из църквата. Стори му се, че тя се заклати, раздвижи, оживя, че всяка дебела колона се превърна в огромна лапа, която удря по земята с широкото си каменно стъпало, исполинската катедрала се превърна в баснословен слон, който дишаше тежко и пристъпваше с колони вместо крака, с кули вместо хобот и огромна черна драперия вместо покривало.
Трескавото състояние, или по-скоро безумието на Клод, стигнаха предела, когато външният свят става видим, осезаем, злокобен апокалипсис.
За миг изпита облекчение: спускайки се към страничните галерии, той зърна зад група колони слаба червеникава светлина. Изтича към нея като към звезда. Беше лампата зад желязната решетка, която осветяваше денонощно обществения молитвеник на „Света Богородица“. Той се хвърли жадно към свещената книга, надявайки се да почерпи в нея утеха или поне морална опора. Книгата бе отворена на следния пасаж от Йов, върху който се плъзна погледът на архидякона: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“
Прочитайки тези зловещи думи, той изпита същото, което би изпитал слепец, ако се набоде на острия край на тоягата си, когато посегне да я вземе. Коленете му се огънаха, архидяконът рухна на плочите и в мисълта му изплува тази, която бе умряла през деня. Мозъкът му като че ли се изпълни с чудовищен дим — главата му се бе превърнала в адски комин.
Изглежда, че дълго бе лежал така, без да мисли за каквото и да било, сразен и безсилен под властта на демона. Най-сетне постепенно се съвзе и реши да потърси убежище в кулата до своя верен Квазимодо. Стана и понеже го беше страх, взе лампата от молитвеника, за да си свети. Това беше светотатство. Но в неговото състояние му се стори дреболия без значение.
Архидяконът изкачи бавно стълбата на кулата, обзет от дълбок ужас, който вероятно се предаваше и на редките минувачи пред църквата, учудени от загадъчната светлина на лампата му, пъплеща в този късен час от бойница на бойница по високата камбанария.
Изведнъж го лъхна хлад и той разбра, че се намира под входа на най-горната галерия. Въздухът беше студен. По небето се влачеха облаци, чиито големи бели талази преливаха едни над други, застъпвайки краищата си като зимен ледоход. Залуталият се сред тях лунен сърп приличаше на небесен кораб, заклещен сред небесните ледове.
Архидяконът сведе поглед и се загледа за миг през решетката на колонките, които съединяват двете кули, в замрежената от мъгла и дим далечина, в безмълвната гмеж на парижките покриви — островърхи, тесни, безчислени, притиснати един към друг като вълни на безбурно море в лятна нощ.
Луната лееше бледа светлина, под която небето и земята изглеждаха пепелявосиви.
В този момент часовникът на кулата възвиси крехкия си треперлив гласец. Полунощ. Свещеникът си спомни обедния час на изтеклия ден. Беше пак дванадесет часът.
— О! — каза си той полугласно. — Тя навярно е изстинала вече!
Внезапно духна вятър и загаси лампата му. Почти в същото време той видя на противоположния ъгъл на кулата една сянка, бял силует на жена. Свещеникът изтръпна. До жената стоеше малка козичка, чието блеене се сля с последния удар на часовника.
Той намери сили да погледне. Беше тя.
Бледа и мрачна, с разпилени по раменете коси както сутринта. Но без въже на шията и с развързани ръце. Беше свободна, мъртва.
Цяла облечена в бяло, с бял воал на главата.
Сянката пристъпваше бавно към него, обърнала взор към небето. Сатанинската коза вървеше подире й. Архидяконът имаше чувството, че се е превърнал в камък, че тялото му станало премного тежко, за да може да избяга. При всяка нейна стъпка напред той отстъпваше крачка назад; това беше най-многото, което можеше да стори. Така той се вмъкна под тъмния свод на стълбата. Вледеняваше го мисълта, че тя също може да влезе тук. Стореше ли това, сърцето му сигурно щеше да се пръсне от ужас.