Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Уви, не разбирам нищо от това, което ми говорите — рекох. — Но защо сам не опитахте?
Това ми се струваше странно, да не кажа нещо повече. Молтерис се сконфузи.
— Възнамерявах, но… виждате ли… аз… моят хазяин ми изключи тока в неделя.
И лицето му, по-точно нормалната му дясна половина, се покри с гъста руменина.
— Закъснях с наема и затова… — замрънка. — Но естествено… момент… да, прав сте. Аз веднага. Ще вляза ето тук, нали виждате? Ще включа апарата и… ще се озова в бъдещето. Ще узная кой е финансирал проекта, имената на хората, та да можете веднага…
И при тези думи вече взе да отваря преградите, които разделяха апарата на части.
— Чакайте, чакайте — рекох, — не, не искам така. Как ще се върнете, след като апаратът остава при мене?
Той се усмихна.
— О, не — възрази. — Аз ще пътувам заедно с апарата. Това е възможно — той има две различни опции. Ето, виждате ли този вариометър? Ако изпращам нещо във времето, а искам апаратът да остане тук, концентрирам полето в това малко пространство под капака. Но ако искам аз да се преместя във времето, разширявам полето, за да обхване целия апарат. Само ще трябва повече енергия. Колко ампера са ви предпазителите?
— Не зная — казах, — но се боя, че няма да издържат. Още когато… експедирахте книгата, светлината угасна.
— Дреболия — отвърна той, — ще сменя бушоните, ако ми позволите, естествено.
— Заповядайте.
И той се захвана за работа. Джобовете му съдържаха най-доброто от цяла електротехническа работилница. След десет минути беше готов.
— Потеглям — заяви, като се върна в стаята. — Мисля, че трябва да се преместя с поне трийсет години.
— Толкова много? Но защо? — попитах, докато стояхме пред черния апарат.
— След няколко години специалистите ще познават проблема — отвърна той, — но само след четвърт век всяко дете ще учи това в училище и аз ще мога да узная от всеки срещнат имената на хората, допринесли за осъществяването на идеята.
Усмихна се леко, тръсна глава и влезе с двата крака в апарата.
— Напрежението ще скочи — рече, — но нищо, предпазителите ще издържат, сигурен съм. Обаче… с връщането може да има проблем.
— Тоест как?
Той ме погледна живо.
— Не сте ли ме виждали тук някога?
— Какво искате да кажете? — недоумявах.
— Ами… вчера или преди седмица, преди месец… дори преди една година не сте ли ме виждали? Тук, в този ъгъл, не е ли изникнал внезапно човек като мен сега в такъв апарат?
— А! — възкликнах. — Разбирам… боите се, че на връщане може да прескочите настоящето и да спрете някъде в миналото? Не, никога не съм ви виждал. Е, в интерес на истината, преди девет месеца се върнах от пътешествие, дотогава къщата беше празна…
— Момент — рече той и се замисли дълбоко. — И аз не знам… — заяви накрая. — Ако съм бил тук някога, да речем, когато къщата е била празна, както казвате, би трябвало да знам, да помня това, нали?
— Ни най-малко — възразих живо, — това е парадоксът на спиралата на времето: тогава сте били някъде другаде и сте правили друго нещо от онова време; а неволно да влезете в отминалото време можете от този момент, от настоящето…
— Е — каза той, — в края на краищата това не е толкова важно. Дори да се върна прекалено назад, ще извърша корекция. Най-много цялата работа да трае по-дълго. В края на краищата това е първият опит, ще ви помоля за малко търпение…
Наведе се и натисна първото копче. Токът веднага отслабна; апаратът издаде тих висок тон, като докосната стъклена пръчица. Молтерис вдигна прощално ръка, изправи се и с другата пипна черната ръчка. Докато се изправяше, лампите светнаха нормално и видях как той се променя. Дрехите му потъмняха и се размиха като в мъгла, но аз не им обърнах внимание, поразен от това, което се извършваше с главата му: черната коса ставаше прозрачна и същевременно побеляваше, цялата фигура хем се стопяваше, хем се гърчеше, така че, когато изчезна заедно с апарата и виждах празния ъгъл и под, бялата гола стена с контакта, в който нямаше нищо, та когато останах така със зяпнала уста и гърло, в което бе застинал вик на ужас, все още виждах невероятната промяна — защото той, господа, като изчезваше, грабнат от времето, същевременно се състаряваше със страхотна бързина; трябва да е преживял десетки години за част от секундата! Отидох, олюлявайки се, до креслото и го отместих, за да виждам добре празния ъгъл, облян в светлина, седнах и зачаках. Чаках така цяла нощ, до сутринта. Господа, оттогава изминаха седем години. Мисля, че той никога вече няма да се върне, защото, погълнат без остатък от идеята си, беше забравил едно просто, направо елементарно нещо, което, не зная дали несъзнателно или непочтено, пропускат всички автори на фантастични хипотези. Пътешественикът във времето, върне ли се с двайсет години назад, трябва с толкова да остарее, как иначе? Те си представят, че настоящето на човек може да се пренесе в бъдещето и неговият часовник ще показва часа на отлитането, а всички други часовници ще показват часа в бъдещето. Естествено, това е невъзможно. За да бъде, човек би трябвало да напусне времето и някак извън него да се изкачи в бъдещето, да изчака желания момент и да влезе в него отвън… като че ли може да съществува нещо, което да бъде извън времето. Но такова място и такъв път няма и горкият Молтерис със собствените си ръце бе задвижил машина, която го беше убила — със старост, с нищо друго, и когато е спряла там, в крайния пункт в бъдещето, е носела вече само неговия побелял сгърчен труп…