Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Къде е… контактът?
— Там — посочих библиотеката, защото в другия беше включена настолната лампа. Той отиде при лавиците с книги и извънредно внимателно постави тежкия апарат на пода. После измъкна от кълбото кабели един и го мушна в контакта. Приклекнал до творението си, взе да мести ръчки, да натиска бутони и след малко стаята се изпълни с тихо деликатно мъркане. Изведнъж по лицето му се изписа страх; вгледа се в една от лампите, която единствена не светеше. Чукна я леко с пръсти, но когато не настъпи промяна, рязко изпразни джобовете си и въоръжен с гаечен ключ, парче тел, металически клещи, коленичи пред апарата и взе трескаво, но внимателно да ръчка из вътрешностите му. Внезапно мъртвата лампа засвети розово. Молтерис, който изглежда напълно беше забравил къде е, въздъхна с облекчение, напъха обратно по джобовете си инструментариума, изправи се и заяви напълно спокойно, сякаш казва „днес ядох хляб с масло“:
— Тихи, това е машина на времето.
Нищо не казах. Не знам дали си давате сметка колко деликатно и трудно беше моето положение. Изобретателите от този тип — на еликсир за вечен живот, електрическа врачка или машина на времето — се сблъскват с тотално недоверие от всички, които се мъчат да посветят в делото си. Те са комплексирани и кисели, боят се от хората и същевременно ги презират, защото знаят, че не могат без тяхната помощ; това ми беше известно, та гледах да се държа много внимателно в подобни на този моменти. Впрочем каквото и да направех, щеше да бъде охулено. Изобретател, който търси съдействие, е подтикван от отчаяние, не от надежда и очаква не доброжелателност, а подигравки. А и доброжелателността, както го учи опитът, е само прелюдия, след нея по правило идва пренебрежението, замаскирано с разни внушения и съвети — защото, то се знае, не веднъж и дваж са го отказвали от идеята му. Ако кажех: „Ах, невероятно, наистина ли сте изобретили машина на времето?“, сигурно щеше да ми налети на бой. Мълчанието ми го изненада.
— Да — рече и предизвикателно пъхна ръце в джобовете този професор, — това е машина на времето! За пътуване във времето, разбирате ли?
Потвърдих с глава, като внимавах да не е пък прекалено.
Напереността му увисна във въздуха, спихна се като балон и той остана така с доста глупава физиономия. Лицето му дори не беше старо, просто изнурено — толкова измъчено, кървясалите очи доказваха безбройните безсънни нощи, клепачите му бяха подпухнали, макар че се беше избръснал за случая, край ушите и под долната устна имаше свидетелства, че е бързал, включително черен лейкопласт на бузата.
— Вие не сте физик?
— Не.
— Още по-добре. Ако бяхте, нямаше да ми повярвате, дори след като видехте с очите си, защото това — и той посочи апарата, който все така си мъркаше тихо като сънена котка (лампичките му хвърляха розови отблясъци по стената) — можа да се получи едва след като сринах тази планина от идиотизми, която днес е смятана за физика. Имате ли някакъв предмет, с който да не ви е жал да се разделите?
— Може да се намери — казах. — Какво трябва да бъде?
— Няма значение. Камък, книга, метал — само да не е радиоактивно. Никаква радиоактивност, това е важно. Може да доведе до нещастие.
Той още говореше, когато аз станах и отидох при бюрото си. Знаете ме какъв съм педант, всяка дреболия при мен си има постоянно място, особено държа на реда в библиотеката, затова много ме учуди случилото се предния ден: както си работех на бюрото от сутринта, доста рано, върху един раздел, който доста ме озори, в един момент вдигнах глава от бумагите пред мене и видях в ъгъла до библиотеката тъмночервена книга формат една осма; лежеше си на пода, сякаш някой я беше хвърлил там.
Станах и я вдигнах. Познах корицата — беше подвързано ксерокопие на дипломната работа на един по-скоро далечен мой познат, отпечатана в списание за космическа медицина. Не ми беше ясно как се е озовала на пода. Наистина бях седнал на бюрото, потънал в мисли, и не бях оглеждал специално стаята, но можех да се закълна, че когато влязох, на това място нямаше нищо, щеше да ми се набие в очи. В края на краищата се наложи да приема, че прекалено съм се бил замислил, до нечувствителност към ставащото наоколо, и чак когато концентрацията на вниманието ми е намаляла, съм забелязал с дотогава невиждащи очи въпросната книжка. Другояче не можех да си го обясня. Тогава я върнах на лавицата и забравих, но сега, след поканата на Молтерис, червеникавокафявото гръбче на този напълно ненужен ми свитък сякаш сам ми се напъха в ръцете, така че му го връчих без излишни думи.