Колекционерът на татуировки [bg]

— Трябва да говоря с някого преди това.

Райм се замисли за възможните тактики. Нямаше много.

— Слушай какво е положението, Даг. Мен не могат да ме уволнят. Аз съм независим консултант, когото адвокати от цялата страна биха наели със същото желание, с което го прави нюйоркската полиция. Дори с по-голямо, и плащат повече. Ако не пуснеш прессъобщението такова, ама точно такова, каквото съм ти го изпратил, ще започна да работя за защитата и ще престана да приемам каквито и да било поръчки от полицията. И когато комисарят разбере, че работя срещу управлението, ти отиваш в частния сектор, а това означава в някое заведение за бързо хранене.

Райм не остана съвсем доволен от последния си аргумент. Можеше да прозвучи по-убедително. Но и това не беше зле.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше нужда от отговор.

След десет секунди:

— Мамка ти!

Изщракването от затварянето на телефона погали слуха на Райм.

Той се приближи с инвалидната количка до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Гледката му харесваше повече през зимата, отколкото през лятото. Човек би помислил, че е заради хората, които се наслаждаваха на летните спортове през хубавите месеци: тичане, летяща чиния, софтбол — занимания, от които той завинаги бе лишен. Но не, в действителност Райм наистина харесваше гледката.

Дори преди инцидента никога не беше харесвал този вид безсмислени удоволствия. Спомни си за случая с Колекционера на кости отпреди няколко години. Тогава, точно след нещастния случай, той се беше отказал от живота, смяташе, че никога няма да е в състояние да живее нормално. Но онова разследване му помогна да научи една истина за себе си: той не искаше да живее нормално. Никога не беше искал, дори преди да стане инвалид. Неговият свят бе светът на дедукцията, на логиката, на интелектуалните атаки и защити, на битките с мисълта — не с оръжия и удари от карате.