Торбарите [bg]

— Тази сутрин потвърдиха — успокои ме той. — Телеграмата на Зукор е в джоба ми.

— Добре — казах аз. Това щеше да бъде най-грандиозният филм, създаден досега, и точно работа за Де Мил. Щяхме да снимаме по един нов процес, наричан „Техниколор“, и щеше да струва над шест милиона долара. Пресъздаваше историята на Мария Магдалена и щеше да се нарича „Грешницата“.

— Не се ли поизсилваш малко? — запита Макалистър. — Ами ако тя не склони?

— Ще се съгласи — настоях аз. — За какъв дявол мислиш, че ми е нужна компанията на Норман? Договорът им с нея е единствената причина да предприема всичко това.

— Но съгласно този договор тя трябва да одобри сценария.

— Ще го одобри — уверих го аз. Трябваше да го направи. Бях поръчал да го напишат специално за нея.

Когато на вратата се почука, преметнах крака отстрани на леглото и накарах келнера, който влезе с поръчката, да постави масичката право пред мен. Не знаех, че съм толкова гладен. Бях изял единия сандвич и изпил половината бутилка мляко, преди келнерът да излезе от стаята.

Преполовявах втория сандвич, когато се появи генералът. Дан го въведе в спалнята и аз ги запознах, след което ги помолих да ни оставят сами.

— Седнете, генерале — поканих го аз, когато вратата се затвори, — и си сипете. Скочът е на масичката.

— Не, благодаря — каза генералът сухо, оставайки прав.

Свих рамене и взех третия сандвич. Минах направо на темата.

— Какво ще направите, ако накарам Форестър да напусне армията?

— Кое ви кара да мислите, че искам това?

Преглътнах залъка.

— Да не го усукваме, генерале. Вече съм пораснал, а имам и очи. Единственото, което искам, е безпристрастно изпитание на КЕ–4. Останалото е ваша работа. Не поемате никакъв ангажимент.

— Кое ви кара да мислите, че сега няма да направя справедливо изпитание на самолета ви?

Усмихнах му се.

— И да издигнете Форестър още повече в очите на жена си.

Видях как се отпусна. За миг дори го съжалих. Бригадната значка на рамото му не означаваше нищо. Той беше просто един старец, полагащ усилия да задържи младата си възлюблена. Едва се сдържах да не му кажа да престане да се залъгва. Ако не беше Форестър, щеше да бъде някой друг.

— Струва ми се, че бих пийнал нещо.

— Заповядайте, генерале.

Той отвори бутилката и си напълни чашата. Изпи я и се отпусна на стола срещу мен.

— Жена ми не е лоша, мистър Корд — заоправдава се той. — Работата е там, че е млада и впечатлителна.

Не ме баламосваше. Чудех се дали не баламосва себе си.

— Разбирам, генерале — уверих го аз.

— Знаете какви са младите жени — продължи той. — Виждат само славата, парадността в униформата. Мъж като Форестър — е, лесно може да се разбере. На ризата му сребърни крила, Бойният кръст, Кръст за летателни заслуги.