Торбарите [bg]

Казваше се Ото Щрасмер и бе започнал като инженер по качествения контрол в един от многото баварски порцеланови заводи. От керамиката се бе насочил към пластмасите и именно той бе изобретил високоскоростното инжектиращо формоване, което бях закупил и продал на група американски производители. Първоначалната ни сделка беше на базата на годишни вноски, но след няколко години Щрасмер пожела да я изменим. Това бе през 1933, малко след идването на Хитлер на власт.

Бе дошъл в хотелската ми стая в Берлин, където се намирах на ежегодното си посещение в Европа, и ми обясни какво желае. Искаше да се откаже от всякакви вноски занапред срещу еднократно изплащане от един милион долара, които да се държат на негово разположение в Съединените щати. За мен това бе изгодно, естествено. Процентните вноски за лицензния период биха възлезли на много повече. Но не разбрах защо го иска. Затова го запитах.

Стана от стола и отиде до прозореца.

— Питате ме защо, хер Корд? — започна той със своя силно акцентиран английски. Ръката му посочи през прозореца. — Ето защо.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Долу на улицата пред хотел „Адлон“ група младежи, почти деца, с кафяви ризи тормозеха възрастен мъж. На два пъти, докато гледахме, те повалиха стареца в канавката. Видяхме го да лежи на тротоара, а разкървавената му глава да виси в канавката, кръв шуртеше от носа му. Хлапетата го наблюдаваха известно време, после, след като го ритнаха няколко пъти с ненавист, отминаха.

Обърнах се с недоумение към Щрасмер.

— Той е евреин, хер Корд — тихо промълви Щрасмер.

— И какво от това? Защо не повика полицията?

Щрасмер посочи отново на улицата. На отсрещния ъгъл стояха двама полицаи.

— Те видяха всичко, което се случи.

— Защо не ги спряха?

— Така им е наредено — отвърна той. — Хитлер твърди, че евреите нямат права по немските закони.

— Какво общо има това с вас?

— Аз съм евреин — каза простичко той.

Замълчах. Извадих цигара и запалих.

— Какво искате да направя с парите?

— Да ги държите, докато ви се обадя. — Той ми се усмихна. — Жена ми и дъщеря ми са вече в Америка. Ще ви бъда благодарен, ако ги осведомите, че съм добре.

— Защо не се присъедините към тях?

— Може да го сторя — като му дойде времето. Но аз съм немец — завърши той. — И все още живея с надеждата, че един ден тази лудост ще отмине.

Надеждите на хер Щрасмер не се сбъднаха. Това узнах след по-малко от година, докато седях в кабинета на Райхсмаршала.