Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Торбарите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Торбарите [bg]

Электронная книга - «Торбарите [bg]». Краткое содержание книги:

… А зад армиите на севера дойде друга армия мъже. Прииждаха на стотици, макар че всеки пътуваше сам. Идваха пешком, на катъри, на коне, със скърцащи дилижанси или в луксозни карети. Бяха всякакви на вид и ръст и от различни националности. Носеха черни дрехи, обикновено покрити със сивия прах на пътя и черни, широкополи шапки, за да скриват белите си лица от горещото, недружелюбно слънце. А на гърба им, или върху седлото, или върху дилижанса, лежеше неизменната стара, избеляла торба, съшита от извехтелите парцаливи останки от някогашни черги, в които съхраняваха всичките си ценности на света. Оттук дойде и името им — торбарите. … Те яздеха по прашните пътища и улици на изтощената южняшка земя, с плътно свити уста, а очите им шареха, търсеха, пресмятаха, оценяваха стойността на това, което бе останало след опустошителната война. … И все пак, не всички от тях бяха лоши, така както не всички мъже, без изключение, са лоши. Някои от тях дори се научиха да обичат земята, която бяха дошли…
1 ... 149 150 151 152 153 154 155 156 157 ... 299
Перейти на страницу:

— След три, може би четири години — отвърнах аз. — Когато натрупа достатъчно самолети и обучени пилоти.

— Откъде ще ги вземе? Сега ги няма.

— Ще ги има — уверих го аз. — Школите за безмоторно летене бълват по десет хиляди пилоти месечно, а преди края на лятото Месершмит ще пусне производствените линии за своя МЕ–109.

— Генералният щаб мисли, че не ще направи много, щом се изправи срещу линията Мажино.

— Той няма да се изправи срещу нея — възразих аз. — Ще я прелети.

Форестър кимна.

— Още по-голямо основание да опитам и ги накарам да изпробват вашия самолет. — Той ме погледна озадачено. — Говорите, сякаш знаете?

— Зная — отвърнах му аз. — Бях там преди по-малко от девет месеца.

— О, да — каза той. — Сетих се. Мерна ми се във вестниците. Имаше нещо гадно, доколкото си спомням, нали?

Засмях се.

— Имаше. Някои хора ме обвиниха, че симпатизирам на нацистите.

— Поради единия милион долара, който сте прехвърлили на Райхсбанк?

Стрелнах го с очи. Форестър не беше толкова неосведомен, за колкото се представяше.

— Предполагам — отвърнах аз. — Виждате ли? Прехвърлих парите точно един ден преди Рузвелт да наложи ембаргото.

— Знаехте, че ще се налага ембарго, нали? Можехте да си спасите парите, само ако бяхте изчакали един ден.

— Не можех да си позволя да чакам — казах аз. — Парите просто трябваше да бъдат в Германия, това бе всичко.

— Защо? Защо им пратихте пари, след като очевидно съзнавате, че те са наш потенциален враг?

— Бяха откуп за един евреин — обясних аз.

— Някои от най-добрите ми приятели са евреи — заяви Форестър. — Но не мога да си представя да се лиша от един милион, за когото и да било от тях.

Погледнах го за миг, после пак си напълних чашата.

— Този си заслужаваше.

Казваше се Ото Щрасмер и бе започнал като инженер по качествения контрол в един от многото баварски порцеланови заводи. От керамиката се бе насочил към пластмасите и именно той бе изобретил високоскоростното инжектиращо формоване, което бях закупил и продал на група американски производители. Първоначалната ни сделка беше на базата на годишни вноски, но след няколко години Щрасмер пожела да я изменим. Това бе през 1933, малко след идването на Хитлер на власт.

Бе дошъл в хотелската ми стая в Берлин, където се намирах на ежегодното си посещение в Европа, и ми обясни какво желае. Искаше да се откаже от всякакви вноски занапред срещу еднократно изплащане от един милион долара, които да се държат на негово разположение в Съединените щати. За мен това бе изгодно, естествено. Процентните вноски за лицензния период биха възлезли на много повече. Но не разбрах защо го иска. Затова го запитах.

Стана от стола и отиде до прозореца.

— Питате ме защо, хер Корд? — започна той със своя силно акцентиран английски. Ръката му посочи през прозореца. — Ето защо.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Долу на улицата пред хотел „Адлон“ група младежи, почти деца, с кафяви ризи тормозеха възрастен мъж. На два пъти, докато гледахме, те повалиха стареца в канавката. Видяхме го да лежи на тротоара, а разкървавената му глава да виси в канавката, кръв шуртеше от носа му. Хлапетата го наблюдаваха известно време, после, след като го ритнаха няколко пъти с ненавист, отминаха.

Обърнах се с недоумение към Щрасмер.

— Той е евреин, хер Корд — тихо промълви Щрасмер.

— И какво от това? Защо не повика полицията?

Щрасмер посочи отново на улицата. На отсрещния ъгъл стояха двама полицаи.

— Те видяха всичко, което се случи.

— Защо не ги спряха?

— Така им е наредено — отвърна той. — Хитлер твърди, че евреите нямат права по немските закони.

— Какво общо има това с вас?

— Аз съм евреин — каза простичко той.

Замълчах. Извадих цигара и запалих.

— Какво искате да направя с парите?

— Да ги държите, докато ви се обадя. — Той ми се усмихна. — Жена ми и дъщеря ми са вече в Америка. Ще ви бъда благодарен, ако ги осведомите, че съм добре.

— Защо не се присъедините към тях?

— Може да го сторя — като му дойде времето. Но аз съм немец — завърши той. — И все още живея с надеждата, че един ден тази лудост ще отмине.

Надеждите на хер Щрасмер не се сбъднаха. Това узнах след по-малко от година, докато седях в кабинета на Райхсмаршала.

1 ... 149 150 151 152 153 154 155 156 157 ... 299
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)