Торбарите [bg]

На приема същата нощ Райхсмаршалът ме отведе в един ъгъл.

— Как ви се стори нашият завод?

— Силно ме впечатли — отвърнах аз.

Той кимна доволен.

— За модел използвахме вашия завод в Калифорния — каза той. — Но го направихме много по-голям, разбира се.

— Разбира се — повторих аз, чудейки се как ли са се добрали там. Веднага съобразих, че не е трудно. Досега ние не изпълнявахме военни поръчки; изграждахме само пътнически самолети.

Засмя се доволен, после се обърна и се отдалечи. След миг се върна при мен.

— Между другото — прошепна той — Фюрерът остана много доволен от вашето сътрудничество. Кога да го уведомя, че ще получим парите?

Погледнах го в упор.

— В деня, когато хер Щрасмер влезе в моя кабинет в Ню Йорк.

Той се изненада.

— Това няма да се хареса на Фюрера — заяви накрая. — Казах му, че сте наш приятел.

— Аз съм приятел също така и на хер Щрасмер.

Изгледа ме отново.

— Сега не зная какво да кажа на Фюрера. Той доста ще се разочарова, когато узнае, че няма да получим парите.

— В такъв случай — предложих аз — защо да го разочароваме? Един евреин повече или по-малко няма никакво значение за Германия.

Той кимна бавно.

— Може би това е най-добрият начин.

Точно след един месец дребният немски инженер прекрачи прага на кабинета ми в Ню Йорк.

— Какво ще правим сега? — запитах аз.

— Първо ще се присъединя към семейството си в Колорадо и ще си отпочина — каза той. — След това ще трябва да си потърся работа. Вече не съм богат човек.

Усмихнах му се.

— Елате да работите за мен. Ще считам милиона като аванс срещу вашите проценти.

Когато излезе от кабинета ми, дадох нареждане на Мориси да започне работата по КЕ–4. Ако предчувствието не ме лъжеше, въобще не разполагахме с много време. Разбира се, съвсем друг въпрос беше дали ще успея да убедя американската армия в това.

Погледнах през бюрото към Форестър.

— Ще се върна в града и ще телефонирам на няколко места във Вашингтон. Все още имам неколцина приятели там — каза той. — Ще се отбия да поговоря и с генерала. Може би ще успея да го убедя да ме изслуша.

— Добре — съгласих се аз. Погледнах си часовника. Беше почти дванайсет и половина. Събранието на акционерите сигурно бе приключило вече. Пиърс и Макалистър трябваше да са се върнали в хотела, след като се бяха справили с Норман.

— В един часа имам среща в „Уолдорф“ — казах аз. — Мога ли да ви закарам донякъде?

— Благодаря ви — каза доволен Форестър. — Имам среща за обяд, която никак не бих желал да пропусна.