Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Хей, имаш ли една минутка?
Гордън вдигна поглед от книжата си. Беше Рамси.
— Разбира се.
— Виж, исках да разговарям с теб за тази пресконференция, която устройваме с Хъсинджър.
— Пресконференция ли?
— Да, имаме, хм, намерение да съобщим заключенията си. Изглежда доста голяма работа. — Рамси стоеше неподвижно до вратата, без обичайното си въодушевление.
— Ами, добре. Добре.
— Искахме да използваме онази полимерна конфигурация, която открих. Нали знаеш, онази, която мислех да публикувам заедно с теб.
— Трябва ли да я използваш?
— Така нещата изглеждат по-убедителни, да.
— А как ще обясниш произхода й?
Рамси изглеждаше смутен.
— Да, това е въпросът, нали? Ако заявя, че е от твоите експерименти, някои хора ще помислят и цялата работа за измишльотина.
— Страхувам се, че си прав.
— Но все пак, виж… — Рамси разпери ръце. — Така доводите ни стават по-убедителни, за да се разбере структурата…
— Не — енергично поклати глава Гордън. — Сигурен съм, че ще ти повярват дори само на основата на твоите експерименти. Не е нужно да споменаваш за мен.
Рамси изглежда се колебаеше.
— Обаче работата си струва.
Гордън се усмихна.
— Остави. Остави ме извън нещата, става ли?
— Щом казваш, естествено. Естествено — рече Рамси и си тръгна.
Гордън се развесели от разговора с Рамси, той му напомни за реалния свят. За Рамси и Хъсинджър беше жизненоважно първи да публикуват откритието. Пресконференцията щеше да сложи запазената им марка върху проблема с още по-голяма сила. Но Рамси знаеше, че без Гордън не би се получило нищо и това го притесняваше. Общоприетата процедура бе първо да получат съгласието на Гордън за отделна публикация и после, в края на статията си да му изкажат гореща благодарност. Същата вечер той разказа на Пени за разговора и за това колко странна му се струва цялата процедура. Получаването на резултати — това беше същността на науката, а почестите бяха незначително, второстепенно удоволствие. Учените ставаха такива, защото обичаха да решават загадки, а не за да печелят награди. Пени кимна и отбеляза, че разбира Лейкин малко по-добре. Той вече бил подминал времето за откриване на нещо наистина фундаментално — научните открития обикновено ставали преди четирийсетгодишна възраст. Така че сега Лейкин се вкопчвал в почестите, осезаемите талисмани на успеха. Гордън кимна.
— Да — каза той, — Лейкин е оператор без истински айгенови стойности. — Това беше неясна физическа шега, която Пени не разбра, но Гордън се засмя за пръв път от дни насам.
— Хей, ти си бил все още тук? — каза от вратата на лабораторията Купър.
Гордън вдигна поглед от екрана на осцилоскопа.
— Опитвам се да получа някои нови данни, да.
— По дяволите, късно е. Искам да кажа, че само наминах след една среща да си взема някои книги и видях да свети. Значи си останал след като аз отидох да вечерям?
— Хм, да. Взех си нещо за хапване от монетния автомат.
— Леле, храната там е ужасна.
— Да — съгласи се Гордън и се върна към апарата.
Купър се помота наоколо и забеляза листовете с резонансни криви, пръснати по лабораторната маса.
— Прилича на моите данни.
— Сходно е, да.
— С индиевоантимонидните проби ли работиш? Знаеш ли, Лейкин ме разпитва защо се занимаваш толкова много с апаратурата тук. Искаше да разбере какво правиш.
— Защо не дойде да пита мен?
Купър сви рамене.
— Виж, не искам да…
— Знам.
След няколко неутрални забележки Купър си тръгна. През последната седмица Гордън беше изпълнявал обичайните си задължения и после прекарваше вечерите в записване на данни, слушане и очакване. На моменти стрелката рязко потрепваше, но сигнал нямаше. Всичко се сливаше в шум. Помпите кашляха, електронната апаратура от време на време остро иззвъняваше. „Тахиони“ — мислеше си той. Неща, по-бързи от светлината. Звучеше безсмислено. Беше се консултирал с Уонг, специалистът по физика на частиците и бе получил общоприетия отговор: те са в противоречие с теорията на относителността и във всеки случай, за съществуването им няма никакви доказателства. Тахиони, пресичащи вселената за по-малко време от онова, необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата, водниста лабораторна светлина — тези неща противоречаха на здравия разум.