Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Да бъде, както си рекъл! — отговориха двамата ротмистри.
— Да ви даде Бог вам, правоверни, щастие и благополучие!…
— И на тебе, господарю!
После веднага заговориха какво трябва да правят.
— Не можем да се бавим, нито да отлагаме чак до войната преминаването на султанска служба — каза Азия, — защото след случилото се с оная жена те няма да ни вярват и ще ни нападнат с оръжие. Но преди те да ни ударят, ние да ударим града и да го изгорим за слава на Бога! Шепата войници, които са останали тук, ще вземем в робство, в робство ще вземем и жителите, поданици на Жечпосполита, а богатствата на власите, арменците и гърците ще си разделим и ще минем отвъд Днестър, на султанска земя.
Кричински и Адурович, които от дълго време чергаруваха всред най-дивата орда и грабеха заедно с нея, бяха съвсем подивели и очите им светнаха при тия думи.
— Благодарение на тебе, господарю — каза Кричински, — ни пуснаха в тоя град, който Бог ни дава сега в нашите ръце!…
— Нововейски не ви ли правеше въртели? — попита Азия.
— Нововейски знаеше, че ние минаваме към Жечпосполита, и знаеше, че ти идеш, за да се свържеш с нас, та ни смяташе за свои, както тебе смята за свой.
— Ние стояхме на молдавския бряг — намеси се Адурович, — но с Кричински му ходихме на гости, а той ни прие като шляхтичи и ни думаше така: „Със сегашната постъпка вие измивате стария си грях, а понеже хетманът ви прощава под гаранция на Азия, и на мене не ми прилича да ви се мръщя.“ Той дори искаше да спрем в града, но ние казахме: „Няма да сторим това, докато Азия Тухайбейович не ни донесе позволението на хетмана…“ Все пак на тръгване той ни даде пиршество и ни молеше да пазим града…
— На това пиршество — добави Кричински — видяхме баща му и оная старица, която чака мъжа си да се върне от робство, както и момата, за която Нововейски иска да се жени.
— О! — каза Азия. — Аз дори не съм се още сетил, че те всички са сега тук… А аз докарах панна Нововейска!…
Той плесна с ръце, а когато Халим се появи незабавно, каза му:
— Щом моите липковци видят огън в града, веднага да нападнат войниците, които са тук, във форта, и да им прережат гърлата; а жените и стария шляхтич да вържат и да ги пазят, докато не издам друга заповед.
След тия думи той се обърна към Кричински и Адурович:
— Самият аз няма да помагам, защото нямам сили, но ще яхна коня и поне ще погледам, а вие, другари мили, започвайте, започвайте!
Кричински и Адурович веднага се затекоха към вратата, а той излезе след тях и като заповяда да му дадат кон, отиде до палисадата, за да гледа от портата на високия форт онова, което щеше да става в града.
Много липковци също почнаха да се катерят на насипа през палисадата, за да насладят очите си с гледката на клането. Ония войници на Нововейски, които не бяха тръгнали за степта, видяха струпването на липковците и помислиха, че в града има нещо за гледане, та веднага се смесиха с тях без сянка от тревога или подозрение. Пък и тия пехотинци бяха само двайсет души, останалите бяха по кръчмите из града.
В това време отрядите на Адурович и Кричински се пръснаха мигновено из градчето. Тия отряди бяха съставени почти все от липковци и черемисовци, значи от бивши жители на Жечпосполита, в по-голямата си част шляхтичи, но понеже отдавна вече бяха напуснали границите й, през това време на скитничество бяха заприличали повече на диви татари. Техните някогашни жупани се бяха изпокъсали, та почти всички носеха овчи кожуси с вълната отгоре, облечени направо върху голи, обрулени от степните вихри и дима на огнищата тела; оръжието им обаче беше по-добро от оръжието на дивите татари; всички имаха саби, всичките им лъкове бяха изпечени на огън, а мнозина носеха и пушки. Лицата им обаче изразяваха същата жестокост и жажда за кръв, както лицата на добруджанските, белгородските или кримските им събратя.
Сега се пръснаха из града и почнаха да го прекосяват в разни посоки, да викат пронизително, сякаш с тия възгласи желаеха взаимно да се насърчат и подбудят към убийства и грабежи. Но въпреки че вече мнозина бяха захапали по татарски обичай ножове в уста, местното население, съставено, както и в Ямпол, от власи, арменци, гърци и отчасти от татари-търговци, гледаше на тях без никакво недоверие. Дюкяните бяха отворени, търговците седяха пред тях по турски на пейките и прехвърляха зърната на броениците си. С виковете си липковците постигнаха само това, че почнаха да ги гледат с по-голямо любопитство, защото предположиха, че си устройват някакво забавление.