Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ще го запомня — обеща Жерар. — Смяташ ли да говориш с Бенедикт?
— Не — отвърнах. — Нямам какво повече да му кажа. Нека се успокои малко, че иначе пак ще почне отначало. Предпочитам първият ход да е негов, защото не желая да се бием отново. Сега, като приключим разговора, ще се скрия за доста дълго време и ще отказвам всякакъв опит за контакт.
— Ами Амбър, Коруин? Какво ще стане с Амбър.
Помълчах със сведен надолу поглед, после казах:
— Само гледай да не ми се изпречиш на пътя като се върна, Жерар. Няма да има място за съперничество, уверявам те.
— Коруин… Почакай. Помисли преди това, моля те. Не нападай Амбър. Ще сбъркаш.
— Съжалявам, Жерар. Мисля по този въпрос вече цели пет години, и то повече от всички вас, взети заедно.
— В такъв случай и аз съжалявам.
— Време е да вървя.
Той кимна.
— Довиждане, Коруин.
— Довиждане, Жерар.
Изчаках още няколко часа, докато слънцето се скри зад хълма, а къщата потъна в полумрака на настъпващия здрач, загасих последната цигара и изтупах якето, облякох го и се изправих. Зад мръсните прозорци не се виждаха никакви признаци на живот, зад счупения — също. Тръгнах бавно надолу по хълма.
Жилището на Флора в Уестчестър беше продадено още преди няколко години, но това не ме изненадваше. Бях го установил от чисто любопитство, понеже така и така се намирах в града. Даже веднъж минах с кола оттам. Тя наистина нямаше никакви основания да остава повече на сянката Земя. Последния път, когато я видях, Флора се радваше на почести в Амбър, след успешното приключване на продължителната й задача. Досадна история. През цялото време съм се намирал толкова близо до нея, а изобщо не съм усещал присъствието й.
Мислех да се свържа и с Рандъм, но се отказах. Единствената ми полза от него щеше да е информация за текущото положение в Амбър. От такова нещо безспорно имах нужда, но в момента не то беше най-важното. Бях почти сигурен, че мога да му вярвам. Все пак в миналото ми беше правил известни услуги, макар и не от алтруизъм, ала поне се стараеше човекът. От друга страна, оттогава бяха минали пет години и почти нищо вече не беше същото. Рандъм отново се ползваше с благосклонността на Амбър, а и се бе оженил. Нищо чудно да му се искаше да се издигне още малко. Не знаех. Но като прецених евентуалните плюсове и минуси, реших засега да изчакам и да опитам да се срещна с него при следващото ми идване в града.
Удържах на думите си, че ще отказвам контактите, а през първите две седмици на сянката Земя ме търсеха почти ежедневно. Слава Богу, следващите няколко седмици ги прекарах на спокойствие без да ме безпокоят. От къде на къде ще позволявам на всеки да се рови току-така в мозъка ми? Не, братя мои. Благодаря.
Приближих се откъм задната страна на къщата, промъкнах се до прозореца и го забърсах с лакът. Наблюдавах я от три дни и не вярвах вътре да има някой, ала знае ли човек…
Надзърнах през стъклото.
Цареше абсолютен безпорядък, разбира се, и много от нещата ми ги нямаше, но други още си стояха. Пристъпих към вратата и опитах да я отворя. Беше заключена. Усмихнах се доволно и отидох във вътрешния двор. Девет тухли навътре и четири нагоре. Ключът си беше там. Взех го и тръгнах обратно, като в движение го изтрих в якето си. Отключих и влязох.
Дебел слой прах покриваше всичко, ала тук-там се забелязваха следи от чуждо присъствие. Виждаха се чаши от кафе, опаковки от сандвичи и дори вкаменени останки от хамбургер, изхвърлени в огнището. През комина бяха нахлували доста стихии, откакто ме нямаше. Пресегнах се и затворих димоотвода.
След малко установих, че бравата на предната врата е строшена, затова някой просто я беше заковал. Неприличен надпис красеше едната стена в преддверието. Влязох в кухнята. Пълен хаос. Всичко, което не беше откраднато, се търкаляше по пода. Печката и хладилникът бяха изчезнали, даже се забелязваше как са ги мъкнали към изхода. Отидох в работилницата. От нея буквално не беше останало нищо. Нищичко. На минаване покрай спалнята, обаче, с учудване установих, че леглото ми си седи — все още неоправено — заедно с два доста скъпи стола. А кабинетът ми поднесе дори по-голяма изненада. Върху просторното писалище се търкаляха какви ли не боклуци, но това си беше така открай време. Запалих цигара и седнах зад него. Вероятно не си бяха дали труд да го отмъкнат само заради тежестта му. Книгите ми също си стояха на лавиците. По принцип тях никой не ги краде, освен приятели.