Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Малко след това, докато се катерехме по скалисто свлачище, някъде отзад проехтя крясък, последван от стрелба. Хукнах натам.
Видях малка група мъже и Ганелон сред тях, които оживено обсъждаха нещо на тих глас. Приближих се и не повярвах на очите си. Доколкото помнех, такова нещо никога не е било забелязвано толкова близо до Амбър. Преди това бях виждал мантикора само веднъж, и то на някакви далечни южни острови. Около три и половина метра на дължина, със страховита пародия на човешка глава върху тяло на лъв и криле на орел, в момента отпуснати и окървавени, това чудовище винаги стоеше на челно място в моя черен списък.
— Разкъса Рал! Разкъса го надве — продължаваше да повтаря един от мъжете.
Двайсетина крачки по-нататък се виждаха останките на Рал. Покрихме ги с брезент и поставихме отгоре няколко камъка, повече нищо не можехме да направим. Ако не друго, тази жертва поне ни напомни за бдителността, която бе поизчезнала след вчерашната лесна победа. Хората се умълчаха и вече се движеха по-предпазливо.
— Голям звяр — рече Ганелон. — По интелигентност не отстъпвал на хората.
— Може.
— Знаеш ли, Коруин, чувствам се някак неспокоен. Сякаш усещам, че нещо ужасно ще се случи. Не знам как да ти го обясня.
— Разбирам те.
— И ти ли се чувстваш така?
— Да.
Ганелон поклати глава.
— Сигурно е от времето — добавих аз.
Той пак поклати глава, този път по-бавно.
Докато се изкачвахме нагоре, небето продължаваше да се смрачава, гръмотевиците също не млъкваха нито за миг. От запад проблясваха мълнии и светкавици, вятърът се усилваше. Тъмни облаци се носеха покрай зъберите на планинските върхове, а зад тях прозираха някакви черни очертания, наподобяващи огромни птици.
След малко се натъкнахме на втора мантикора, но този път я ликвидирахме без жертви от наша страна. Час по-късно ни нападна ято странни птици с остри като бръснач клюнове, каквито не бях виждал никога. Успяхме да ги отблъснем, ала случката ме обезпокои.
Въпреки всичко продължавахме неотклонно нагоре, като все по-често се питахме кога ли ще започне бурята. Скоростта на вятъра нарастваше непрекъснато.
Вече стана доста тъмно, макар да знаех, че слънцето още не е залязло. Доближавахме нивото на облаците и въздухът се изпълни с влажна мъгла. Влагата беше навсякъде, скалите се хлъзгаха. Изкушавах се да обявя края на днешния преход, но до Колвир оставаше немалко път, затова не желаех да намалявам и без това оскъдните дажби храна, които бях изчислявал изключително внимателно.
Придвижихме се още шест километра и добавихме може би хиляда метра към надморската височина, когато най-после реших да спрем. Беше непрогледен мрак, раздиран единствено от проблясъците на светкавиците. Разположихме се в кръг на един каменист и обезлесен склон, като се погрижихме за достатъчно часовои. Гръмотевиците тътнеха като тържествени фанфари от военен марш. Температурата рязко спадна. Даже и да бях позволил огньове, наоколо нямаше нищо годно за горене. Очакваше ни студена и влажна бурна нощ.
Мантикорите ни нападнаха няколко часа по-късно, изненадващо и безшумно. Загубихме седем души, но унищожихме шестнайсет звяра. Нямам представа колко от тях избягаха. Превързвах си раните и ругаех Ерик за незнайните сенки, откъдето бе изнамерил чудовищните създания.
На утрото, или по-скоро по време на онова, което тук минаваше за утро, преодоляхме още осем километра в посока към Колвир, после свърнахме на запад. Това беше единият от трите маршрута, които можехме да използваме, но според мен най-добрият от гледна точка на внезапната атака. Онези птици пак ни досаждаха на няколко пъти, като ставаха все по-многобройни и дръзки. Засега, обаче, стигаше само да застреляме пет-шест и останалите ни оставяха на мира.
Най-накрая заобиколихме основата на гигантски скален масив, повървяхме още малко нагоре в мъглата и гръмотевиците, и пред погледа ни се откри внезапна гледка: вдясно, по протежение на десетки километри под нас лежеше Долината Гарнат. Наредих да спрем и отидох да огледам обстановката.
Когато за последен път бях виждал тази някога прелестна долина, тя представляваше пълна пустош и разруха. А сега изглеждаше още по-зле. Прекосяваше я черният път, който стигаше до подножието на Колвир и там свършваше. В момента долу се водеше битка. Препускаха ездачи, сблъскваха се и се отдръпваха. Пехотата напредваше, влизаше в ръкопашни схватки, после отстъпваше. Сред биещите се проблясваха светкавици и мълнии. Черните птици се стрелкаха насам-натам като носени от вятъра пепелища.