Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Малко след като се прибрал, той отишъл да ги търси, понеже никой не го посрещнал. После ги видял убити, а от теб и приятеля ти нямало и следа.
— Разбирам — казах. — Къде е открил труповете?
— Погребани, но плитко, в горичката зад градината откъм гърба на къщата.
Така, така… По-добре да не споменавам, че знаех за гроба.
— И защо според него съм го направил? — попитах.
— И той не знае, Коруин. В момента е много объркан. Чуди се защо не си го убил, когато си могъл да го сториш, и защо е трябвало да ме викаш, след като си имал възможността спокойно да го зарежеш.
— Чак сега разбирам защо той непрекъснато ме наричаше убиец, докато се биехме, но все пак… А ти каза ли му за моето уверение, че не съм убивал никого?
— Да. Той отначало го отхвърли като голословно твърдение, но аз твърдях, че си звучал искрено, пък и самият ти си бил доста изненадан. Впечатлението ми е, че е притеснен от настоятелността ти. Няколко пъти ме пита дали ти вярвам.
— А ти вярваш ли ми?
Жерар сведе поглед.
— Дявол да го вземе, Коруин! Откъде да знам на какво да вярвам! Не знам нищо за цялата тази история. От толкова време не сме се виждали… — Той вдигна очи към мен и добави: — А има и друго.
— Какво?
— Защо ми се обади да му помогна? Защо точно на мен? Можеше да потърсиш всеки друг.
— Шегуваш ли се? — рекох.
— Напротив. Искам отговор.
— Добре тогава. Ти си единственият, на когото имам доверие.
— Само затова ли?
— Не. Идеята е, че Бенедикт не желае в Амбър да знаят неговото местонахождение, а доколкото ми е известно само ти и Джулиан сте наясно с координатите му. Джулиан не ми вдъхва доверие, оставаш ти.
— А ти откъде знаеш за мен и Джулиан?
— Дара ми каза. Преди известно време Бенедикт ви помогнал, когато сте били загазили на оня черен път и ви прибрал у тях да се посъвземете.
— Дара ли? Коя е тази Дара?
— Сираче. Навремето родителите й работели при Бенедикт — рекох. — Била е там, когато ти и Джулиан сте пристигнали.
— На която ти изпрати гривна. Сещам се. Веднъж я спомена пред мене на пътя. Тъкмо ме беше повикал.
— Именно. Какво те притеснява?
— Нищо. Сетих се коя е, но не я помня добре. Я ми кажи, ти защо си тръгнал така внезапно? Съгласи се, че постъпката ти е била като на гузен човек.
— Така е — отвърнах. — Но не съм убивал никого. Отидох до Авалон да взема нещо, което ми трябваше, взех го и изчезнах. Нали видя оная каруца и забеляза, че не беше празна. Измъкнах се преди завръщането на Бенедикт, за да не се налага да му давам обяснения. Не мислиш ли, че ако исках да избягам, нямаше да тръгна с каруца, а щях да се метна на кон? Логично е, нали?
— Какво имаше в каруцата?
— Не питай — рекох. — Не ми се щеше да го казвам на Бенедикт, няма да го чуеш и ти. Е, той ако иска, може да го научи, ала нека първо се потруди малко. Пък и не е голяма тайна. По-важното е, че съм ходил за нещо и съм го получил. Нещо, което в Авалон не е имало кой знае каква стойност, но на друго място може да се окаже доста полезно. Това стига ли?
— Да — отвърна Жерар. — Звучи правдоподобно.
— Тогава отговори на моя въпрос. Смяташ ли, че аз съм ги убил?
— Не — рече той. — Вярвам ти.
— А Бенедикт? Какво мисли той?
— Знам, че преди първо да е говорил с теб, няма да те нападне отново. Вече не е толкова убеден, сигурен съм.
— Добре. И това е нещо. Благодаря ти, Жерар. Довиждане засега, трябва да тръгвам — казах аз и понечих да прекъсна връзката.
— Почакай, Коруин! Момент!
— Какво има?
— Как се оправи с черния път? Помниш ли как разруши един участък от него, точно на мястото, където го прекоси? Как го направи?
— С Лабиринта — отвърнах. — Ако имаш подобни проблеми, винаги използвай Лабиринта. Нали знаеш как понякога се налага да го задържаш в съзнанието си, когато сенките почнат да ти бягат и нещата тръгнат да се изплъзват от контрол?
— Да. Опитвал съм, но не е излизало нищо. Само ме е боляла главата. На сенките изобщо не им действа.
— И да, и не — рекох. — Разбирам какво е ставало. Просто не си опитвал достатъчно твърдо. Аз, например, приложих Лабиринта с такава сила, че главата ми щеше да се пръсне. От болка почти ослепях и вече мислех, че ще умра, когато пътният участък почна да се разпада. Преживяването не беше никак приятно, но поне свърши работа.