Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Пък и на това място те бяха единствените, които притежаваха огнева мощ. Моите амуниции тук не действаха, затова се наложи няколко дни да се придвижваме през Сенките, докато попаднем на земя, която да наподобява Амбър в достатъчна степен, за да възвърнат оръжията своята функционалност. Всъщност при сенките важи законът за сходството на съответствията и новото място наистина беше близо до Амбър. Това донякъде ме притесняваше по време на обучението на войниците, макар да не вярвах, че някой от братята ми би попаднал точно на тази сянка. Ала знае ли човек. Ставали са и по-лоши съвпадения.
Военното обучение ни отне почти три седмици и чак тогава реших, че сме готови. Една свежа слънчева сутрин вдигнахме лагера и поехме през Сенките начело с двата камиона, следвани от колоните войници. Съвсем близо до Амбър камионите щяха да откажат да вървят — даже вече имахме известни проблеми с тях, — но все пак трябваше да ги използваме за извозване на снаряжението колкото се може по-напред.
Този път възнамерявах да прекосим Колвир от север, вместо отново да се мъчим да го правим откъм морето. Хората ми бяха предварително запознати с релефа на местността и благодарение на многократните тренировки стрелците знаеха своето точно място във взводовете.
Спряхме за обяд, похапнахме и продължихме сред сенките, които бавно се отдръпваха от нас. Небето беше станало тъмносиньо и някак ярко — небето на Амбър. Почвата чернееше, прорязвана тук-там от скалните отломъци и зеленината на наболата трева. Листата на дърветата и храсталаците изглеждаха като току-що окъпани. Въздухът беше кристалночист.
Привечер стигнахме до първите гигантските дънери на Ардън, където останахме да пренощуваме, като преди това оградихме лагера с многобройни постове. Ганелон, с барета и маскировъчно облекло, дойде при мен и двамата стояхме до късно през нощта, надвесени над картите, които бях направил. До планинските вериги ни оставаха още около шейсет километра.
На другия ден следобед камионите отказаха напълно. Отначало двигателите им почнаха да се давят, после изобщо не искаха да запалят. Бутнахме ги в един овраг и ги покрихме с клони, после си разпределихме снаряжението и храната и продължихме напред.
Малко след това изоставихме разбития селски път и поехме през гората. Още я помнех добре, затова придвижването не ни създаваше особени проблеми. Ставаше по-бавно, разбира се, ала така поне увеличавахме шансовете да не бъдем разкрити от патрулите на Джулиан. Дърветата бяха доста големи, понеже се намирахме на територията на Ардън, чиято топография разгръщаше пред погледа ни познати гледки, докато се движехме.
Този ден не срещнахме нищо по-опасно от лисици, елени, зайци и катерички. Миризмите и цветовете в златистозелено и кафяво ме подсетиха за отминалите далеч по-щастливи времена. Към залез-слънце забелязах горски масив, зад който прозираха очертанията на Колвир. Върховете му бяха забулени в облаци, очевидно по най-високите ридове бушуваше буря.
На другия ден по обяд се натъкнахме на един от патрулите на Джулиан. Не знам какво стана точно, нито кой кого изненада повече. Престрелката избухна мигновено, а аз почти прегракнах в стремежа си да я спра, тъй като хората ми нямаха търпение да изпробват новите си оръжия по истински мишени. Очистихме всички. Бяха малка група: едва осемнайсет човека. От наша страна имахме само един леко ранен, и то май се беше самонаранил или някой от другарите му го бе прострелял погрешка. Така и не разбрах причината. Наложи се веднага да напуснем района, понеже бяхме вдигнали доста шум, а нямахме никаква представа за разположението на чуждите сили в околността.
До мръкване изминахме много път, все нагоре и нагоре. Планината вече се виждаше, стига да нямаше препятствия пред линията на погледа. Буреносните облаци продължаваха да обгръщат върховете. Тази нощ хората ми не заспаха до късно, понеже бяха превъзбудени от първата успешна битка.
На следващия ден се добрахме до подножието, като по пътя си избягнахме сблъсъка с още два патрула. Настоявах да продължим прехода и след залез-слънце, за да стигнем до едно удобно място, което знаех отпреди. Пренощувахме може би на километър по-нагоре в сравнение с предишната нощ. Вече се намирахме под облачната пелена, но засега дъждът ни щадеше, независимо от ниското атмосферно налягане, обикновено предхождащо бурите. Спах зле и сънувах горящата котешка глава и Лорейн.
На сутринта поехме отново под плътните сиви облаци и аз твърдо и неотклонно водех войниците по урвите нагоре. Чуваха се далечни гръмотевици, въздухът беше наелектризиран.