Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Ей, летописецо! Време е за работа! — повика го Тенсор.
В последните лъчи на светилото танцуваха прашинки. Заеха се да разчистят мръсотията, разпадащите се хартии и тъкани. Когато се смрачи, спряха по принуда. По стените бяха закрепени глобуси, но засега никой не бе измислил как да ги накара да светнат. А в маслените лампи откриха само гъста мътилка на дъното. Аакимите приспособиха светилници от усукани парчета изгнил плат, които оваляха в остатъците от маслото, и продължиха да се трудят на мъждивата светлина.
Вечерта Малиен дойде при Лиан да му даде очила, които бе направила от тел и стъкло — толкова старо, че вече имаше кафеникаво-лилав оттенък. Тя ги нагласи безмълвно на лицето му и вдигна светилника да го погледне отблизо.
— Така е добре. Носи ги денем и обяснявай, че от яркото слънце те болят очите. А нощем… е, досега никой не е забелязал.
По-точно никой не го и поглеждаше през целия ден, аакимите още свикваха с удивителното място, на което ги доведе Тенсор. Дори злобата на Баситор и Хинтис се бе поукротила.
Заради стремителния преход им оставаше много храна, а четири дни по-късно се върна групичката, отишла да проучи северната част на острова. Носеха още запаси, получени от плашливите племена, които обитаваха гъстите гори.
Дните се сливаха неразличими — аакимите неуморно потягаха и подреждаха убежището си. На работата не й се виждаше краят, защото на много места състоянието на огромната твърдина беше плачевно. Изниза се месец в поправки на порти, стени и защитни приспособления. Пълнеха цистерните с вода, а складовете — с храна. Изграждаха тайни проходи, прочистваха запушената канализация, изработваха по-здрави светилници. А една вечер Лиан видя как изведнъж грейнаха всички глобуси.
Нямаше с какво да помогне освен в най-простичките задачи, защото беше несръчен. Аакимите не искаха да му поверят дори готвенето и той се чувстваше безполезен. Можеше само да носи разни вещи и да предава съобщения.
Иначе го оставяха да върши каквото иска и той с удоволствие се отдаваше на приумиците си. Описанието му щеше да вдъхне нов живот на Катаза във Великите предания. Можеше да посвети на това целия си живот, ако поиска.
Люшкаше се обаче между ликуването и отчаянието. Макар че му се падна шанс, какъвто не е имал никой летописец преди него, може би нямаше да доживее да напише сказанието си, ако се сбъднеха предупрежденията на Малиен и заплахите на Баситор и Хинтис.
Опитваше се да пропъжда болезнените и безплодни мисли за Каран. Все повече време се навърташе около Тенсор, който се опитваше да овладее Огледалото. Чувстваше се като ученик, чийто наставник извършва неразбираем ритуал, но и най-дребното действие на аакима му беше безкрайно интересно.
— Огледалото не е същото, което бях опознал — промърмори Тенсор, вторачен в знаците по рамката. — Ялкара го е променила. А това… — докосна блещукащия символ — …направо замъглява ума ми. Аз обаче ще намеря начин да го подчиня на волята си.
И Лиан разглеждаше жадно знаците. Не бе изучавал такава писменост, а как копнееше да ги разчете! Щом Ялкара ги е нанесла по рамката, какво ли е предназначението им?
Ден по-късно му омръзна да гледа Тенсор, който седеше неподвижно пред Огледалото, и се отплесна в размишления за друга загадка. „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома…“ Разломът минаваше точно под кулата. Пълзя по подовете в търсене на тайни тунели или люкове, но не откри нищо. Какъв ли смисъл бе вложен в изречението? Или тази зала все пак не е работното помещение на Кандор?
Накрая излезе да се поразходи наоколо. Тръгна по пътеката към горичка под южния ръб на платото. Там свърна между дърветата обрасъл с мъх купол. Стигна до павилион с осем колони, разположен на издатина над обраслите с дървета тераси на склоновете. От три страни имаше изглед към Сухото море.
Поколеба се при входа и плъзна плъст по идеално гладкия жълто-зелен камък.
— Влез — покани го Малиен.
— Не исках да се натрапвам…
— Няма нищо. Случайно си мислех тъкмо за тебе. Как са ръцете ти?
— О, по-добре — смутено я увери Лиан.
— Седни де. С какво се е захванал Тенсор?
— Зяпа в Огледалото часове наред.
— Когато пак отидеш при него, наблюдавай го зорко. Искам да знам всяка негова постъпка.
Той мълчеше.
— Лиан!
— От мен няма да излезе добър шпионин. Не мога…
Тя се пресегна светкавично и стисна до болка китката му.
— Това не са ти игричките в школата за разказвачи — заговори Малиен тихо и свирепо. Лиан се помъчи да се отскубне, но тя го удържа лесно. Силата й го плашеше, а още по-лош беше пламъкът в очите й. — Знам, че за тебе единствено важно е сказанието, но ти изобщо не проумяваш опасността. Е, нека ти втълпя истината най-после. Ако Тенсор върши това, което подозирам, значи ще умрем и аз, и ти, и Каран — ако още е жива, — и другите аакими, и хилядите твои сънародници, и всички хора в Сантенар. И за какво? Заради отмъщението на един побъркан. Повярвай, ако имаше как да му попреча, вече да съм го направила. Той обаче е прекалено предпазлив и могъщ. Ти си ми длъжник и сега искам от тебе отплата. Покажи ми за какво те бива!