Мислите му отново се въртяха около странното сказание, заради което започнаха всичките му премеждия. Сакатото момиче, като по чудо оцеляло в неистовата стихия на Възбраната, но намушкано в гърба скоро след това. Какво ли е трябвало да остане в тайна, та са я убили?
„Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“ Е, сега пък Лиан щеше да провери какво може да научи в Катаза. Къде ли е умрял Кандор? И как? Дали преди това се е срещнал с Рулке? Оставил ли е своя архив в крепостта, или го е взел? „Дори на Малиен не мога да се доверя в това дирене…“
Прибра писмото и тръгна след аакимите. Тенсор вече обмисляше как да се настанят и малцината му помощници бързаха да изпълнят неговите нареждания.
Лиан пък се озърташе с безмерна радост. Прехвърляше в ума си множеството сказания за тази империя, събрани в „Книга на Перион“. Кой от изучаващите Преданията би дръзнал дори да помисли, че ще се озове в Катаза и ще открие, че кулите още се възвисяват, непроменени от дните, когато империята е била в разцвета си? Но и безпокойството го терзаеше все по-силно — Тенсор тепърва щеше да осъществи каквото е намислил за него. Лиан узна съвсем скоро каква участ му е подготвил.
Тенсор пак го прикова с поглед.
— Ела с мен!
Заедно обиколиха твърдината, но където и да влезеха, аакимът въртеше глава.
— Какво търсиш? — попита Лиан притеснен.
Този ден Тенсор беше настроен почти дружелюбно към него.
— По-широко помещение, но и да е подходящо за отбрана. Още по-важно е обаче да усетя, че е каквото ми е нужно. Трябва да е напълно пригодно за заниманията ми с Тайното изкуство.
— А къде ли Кандор е работил? — промърмори Лиан, който се опитваше да вникне в разположението на Катаза, за да я опише в своето „Предание за Огледалото“.
Тенсор се извъртя рязко към него.
— Умееш да мислиш, летописецо. Не знам къде, обаче ти може и да се досетиш… нали си чел сказанията за това място.
Лиан порови в паметта си. „Книга на Перион“ всъщност се състоеше от пет части и съдържаше хиляди страници.
— Има едно изречение… „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома.“
— Аха, работната му стая е била над разлома, тоест няма съмнение, че е в Голямата кула. Може и да си заслужаваш усилията, с които те опазих. Ще минем по западния мост.
По моста се стигаше до Голямата кула през вход, хитроумно скрит между две от каменните намотки на спиралата. Стените бяха почернели и проядени от пушеците. Двамата тръгнаха нагоре по стълба, виеща се между външна и вътрешна стена. Надничаха през непокътнатите дебели стъкла на прозорците към куполите и шпиловете на крепост.
На петия етаж стълбата свършваше с площадка. Влязоха през толкова широк открит свод, че всички аакими биха могли да минат наведнъж. Залата заемаше целия етаж. Можеше да бъде затворена с тежка стоманена врата, но от другата страна също имаше стълба към по-горните етажи. Подът се оказа непривично топъл, вътре леко вонеше на сяра.
— Това е — въздъхна Тенсор. — Почувствах го. Някога мястото е подхождало на Кандор, сега ще бъде от полза и на мен.
Лиан обикаляше залата омаян, попиваше в душата си обстановката, избрана от Кандор. Помещението имаше формата на детелина с девет листа, сводът на тавана се образуваше от събраните арки на стените. Във всяка дълбока ниша тъмнееше прашно огнище, което би побрало бик на шиш. Навсякъде светлината проникваше през малки прозорци с цветни стъкла. Залязващото слънце окъпваше всичко в златисто сияние. Лиан се качи по втората стълба и на следващия етаж попадна в нова зала, не чак толкова стъписваща с размерите си. Стъпалата продължаваха нагоре.
