Ключът на Соломон

— Е, хубавице — усмихна се агентът от ЦРУ със садистично изражение. — Умираш от страх, нали?

— Мммм!

Португалката се опитваше да не отвръща на погледа му, не искаше да му доставя това удоволствие, но нямаше как да го избегне. Беше прекалено ужасена и я интересуваше само той да не допре отново оръжието до главата й — не че можеше да му попречи. Страшната истина бе, че не можеше да стори нищо, за да спре психопата, в чиито ръце бе попаднала, и усещаше, че няма да се измъкне жива.

Майор Фуентес отново се приближи до нея и избърса потта от лицето й.

— Добре, успокой се — прошепна той, очевидно искаше да я уплаши още повече. — Това бе само проба, вид подготовка за онова, което ще се случи точно в три часа сутринта. — Той извади пълнителя и й го показа. — Виждаш ли? Няма патрони. — Отново размаха пистолета пред очите й. — Когато натиснах спусъка, оръжието не беше заредено. Затова няма страшно, успокой се. Само проба.

След това той взе пълнителя и като се увери, че тя гледа, сложи демонстративно патроните един по един и го пъхна в пистолета с изщракване, като така даваше да се разбере, че следващия път, когато натисне спусъка, всичко ще е както трябва. Отиде до куфарчето си и извади сгънато черно платно, което веднага разгъна. Оказа се чаршаф, който постла на гладкия каменен под до мраморната маса, върху която заложницата лежеше.

— Никой не може да отрече, че съм чистник — отбеляза той. — Чаршафът ще попие кръвта и вътрешностите ти, за да не изцапаме залата, а после ще те увия в него. — Съдбата ти, хубавице, е в устата на рибите в река Потомак.

Майор Фуентес се разсмя и погледна часовника си. Стрелките показваха два и четиридесет и девет сутринта.

Оставаха единадесет минути.