Кодът на Атлантида [bg]

— Заключена, а? — обади се Гари. — Може да има друга…

Наташа отвори кутията с инструменти на багажника на пикапа, извади малък лост и строши прозореца от страната на шофьора. По каменния под се посипаха кубчета стъкло.

— Мамка му. — Гари нервно се озърна. — Не мислиш ли, че би било по-добре да се промъкнем незабелязани?

— Това иска време — Наташа отключи и отвори вратата. — А ние нямаме. Вече може да сме закъснели.

— Май някой идва. — Гари кимна.

Наташа се озърна през рамо и видя трима работници да приближават към тях. Пъхна се зад волана и отключи вратата от страната на пътника.

Един от мъжете извика, но Наташа не разбра езика. Измъкна сгъваемия си нож и оголи жиците на захранването. После с помощта на лоста махна калъфа на волана и заключващия механизъм, за да освободи кормилото.

— Разбираш ли какво казва? — попита Гари.

— Сигурно иска да знае какво правим. — Наташа докосна жиците и двигателят на колата заръмжа.

— Ами ако казва нещо повече? Например: „Разкарайте се от пикапа ми, или ще стрелям“? — попита Гари.

— Скоро ще разберем. — Наташа превключи на скорост и сложи крак на газта.

Тримата мъже се затичаха, като викаха и махаха с ръце.

Гари се сви в седалката в очакване на най-лошото.

— Да знаеш, май имаме проблем.

Наташа мина през лабиринта с тежкото оборудване и се понесе с рев към осветената арка, водеща към дълбините на пещерната система.

— Само един ли?

Напрежението явно бе лишило Гари от усета му за сарказъм.

— Някои от тези охранители са добри момчета. Дошли са тук просто да си вършат работата. Нямат нищо общо с лошите. Как ще разделим едните от другите?

— Те ще трябва да изберат на коя страна да застанат. — Пикапът подскочи на някаква неравност. — Застанат ли ми на пътя, значи са лоши. А единствените добри там долу можем да се окажем само ние.

— Страхотно.

Наташа погледна в огледалото. Преследваха ги най-малко две коли.

— Дотук с тихото промъкване — мрачно рече Гари.

Един куршум продупчи задното стъкло и се заби в предното.

— Мамка му! — Гари се сниши още повече и прикри глава с ръце.

Наташа се съсредоточи върху шофирането. В главата си имаше приблизителна карта на пещерите, но мракът беше пълен, с изключение на предпазните светлини, които едва маркираха пътя. Фаровете пронизваха тъмнината на съвсем късо разстояние. Стените на пещерите сякаш изникваха пред нея все по-бързо и по-бързо. Веднъж калникът докосна скалата, пръскайки порой от искри.

Надяваше се Черновски да се е свързал с испанските власти. Надяваше се половината испанска полиция вече да е на път към обекта. А може би и половината от армията. Надяваше се да не забие пикала в някоя стена. Дълбоко в себе си се надяваше и да пристигнат навреме, за да спасят Лурдс.