Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Бойците на Империята стреляха непрестанно и вече дори не си даваха труд да се прицелват в първите редици; вместо това запращаха смъртоносните си снаряди, гюлета и експлозиви в живото море от зверове, защото бяха сигурни, че всеки изстрел поразяваше Различна плът. Земята почервеня и се покри с килим от окървавени крайници, но пълчищата изглеждаха все така несметни. И съвсем скоро щяха да връхлетят върху хората.
Различните изчадия вече се носеха по широкия мост, а част от тях се хвърлиха във водата и заплуваха към отсрещния бряг. Оборудваната с шипове барикада отне живота на първите двадесет хищника, преди да бъде срината; настъпващите чудовища се хвърляха едно подир друго върху нея, докато накрая тя се срути под тежестта им. Събратята им прегазиха труповете им и продължиха напред.
Бойците на Империята, които бяха заели позиция на моста Сакурика, обсипаха свирепите хищници с яростен дъжд от куршуми, но те покосиха само първата вълна прииждащи Различни. Бе дошъл редът на хладните оръжия. Войниците захвърлиха пушките и извадиха мечовете си, за да посрещнат смело кръвожадните изчадия.
Клането бе зверско. Огромните, рунтави гауреги се врязаха сред защитниците, изблъсквайки част от тях във водата, докато откъсваха глави и трошаха черепи с масивните си предни крайници. Скренделите пълзяха по парапетите, за да атакуват неприятеля по фланговете, и хапеха, удушаваха и ослепяваха наред. Острилиите изпълваха въздуха с нежното си писукане, а закривените им нокти раздираха плътта на бранителите на кървави парцали. Имаше и други създания — кошмарни същества с люспести израстъци и страховити челюсти, чийто зловещ и причудлив облик ги поставяше извън всякакви опити за класификация.
Защитниците разрязваха, кълцаха и дробяха Различната плът, но изчадията имаха несравнимо преимущество в близкия бой. Естествената броня на острилиите отблъскваше мечовете, дебелата кожа и гъстата козина на гаурегите затрудняваше нанасянето на дълбоки рани, а дори и тогава ударите трябваше да бъдат смъртоносни, защото само спирането на някой от жизненоважните органи бе в състояние да ги повали. Скренделите бяха твърде бързи, което ги правеше трудни мишени, а и войниците бяха разположени прекалено нагъсто; това не им позволяваше да се развихрят, защото щяха да наранят другарите си. Макар и бавно, Различните зверове настъпваха неотклонно напред, докато защитниците гинеха под неумолимия им напор. Мостът стана хлъзгав от кръвта, труповете и разпилените вътрешности на преданите на Империята воини.
А в разпенените води на реката под тях изчадията вече наближаваха другия бряг.
— Време е, Лусия — измърмори Мишани.
Престолонаследничката не й обърна внимание. Не по-зле от нея виждаше какво се случва на моста Сакурика. От билото на хълма битката изглеждаше някак си далечна и незначителна, за да бъде истинска. Окото на Нуку се бе скрило зад линията на хоризонта, оставяйки само ефирно синьо сияние в небосвода, през което се виждаха звездите. Трите луни — и трите подути до пръсване — се издигаха в притъмняващото небе и пълзяха бавно една към друга. Имаше нещо зловещо в неотклонното им движение — някаква плашеща целеустременост.
Четиримата стражи стояха около тях и се опитваха да не гледат към Лусия или Сестрата, застанала до нея. Мишани изчака известно време, надявайки се, че Лусия все пак ще й отговори, след което отново се обърна към девойката.
— Лусия, време е — повтори дъщерята на Авун и Мураки.
Престолонаследничката надигна бавно глава и посрещна погледа й с дълбока печал в очите си. За миг в съзнанието на Мишани проблесна ужасна мисъл — че Лусия ще признае, че всичко е било само измама и че никакви духове няма да им се притекат на помощ. Но това, което престолонаследничката каза, беше още по-тревожно.
— Каквото и да се случи отсега нататък, Мишани, недей да мислиш лошо за мен — промълви девойката. — Направих избор, който никой никога не бива да прави.
Чернокосата жена не отговори. Усещаше, че няма кой знае какъв смисъл от това. На всичкото отгоре нямаха и време да го обсъждат, защото Различните твари почти бяха прекосили реката. Войниците на южния бряг стреляха по плуващите хищници, но те бяха прекалено много, за да бъдат спрени с куршуми.