Град на изгубени души

изкрещя и се строполи на земята, жестока болка разцепи главата му. Струваше му се, че

някой е забил нагорещена до червено игла между очите му. Закри лице, зарови глава в

ръцете си и остави болката да го залее. Това бе най-ужасяващата агония, която бе изпитвал

от нощта, в която умря.

Мъчението затихна постепенно, отцеждайки се от тялото му като отливна вълна. Той се

претърколи по гръб и се загледа в небето, с глава, все още в плен на болката. Черните облаци

бяха започнали да се отдръпват, разкривайки бързо нарастваща синя ивица. Ангелът го

нямаше, а езерото се вълнуваше под усилващата се светлина, сякаш водата му кипеше.

Саймън се надигна бавно, присвил очи срещу слънцето. Видя, че някой тича към него по

пътеката от къщата. Някой с дълга черна коса и лилаво яке, което се развяваше като криле.

Фигурата вече бе на брега на езерото и тичаше така, че зад ботушите й хвърчаха облачета

пясък. Най-сетне стигна до него и се хвърли на земята, прегръщайки го здраво.

— Саймън — прошепна Изабел и той усети силния, равномерен ритъм на сърцето й. —

Помислих, че си мъртъв. Видях те да падаш и… реших, че си мъртъв.

Саймън остана в прегръдките й, подпирайки се на ръце. Даде си сметка, че се е килнал на

една страна, като пробит кораб, и опита да не се движи. Боеше се, че ако го стори, ще падне.

— Аз съм мъртъв.

— Знам — сопна се Изи. — Имах предвид по-мъртъв от обикновено.

— Из. — Той вдигна лице към нейното. Беше коленичила над него, обвила крака около

неговите и ръце — около врата му. Не изглеждаше никак удобно, затова Саймън се отпусна

по гръб в студения пясък, придърпвайки я със себе си, и се взря в черните й очи. Те сякаш

закриваха цялото небе.

Изабел докосна челото му в почуда.

— Знакът го няма.

— Разиел ми го отне. В замяна на меча. — Той махна към оръжието. На предната веранда на

къщата се виждаха две черни точици, които ги наблюдаваха. Алек и Магнус. — Това е мечът

на Архангел Михаил. Нарича се Славния.

— Саймън… — Изабел го целуна по бузата. — Ти успя. Срещна се с Ангела. Получи меча.

Магнус и Алек се зададоха по пътеката между дръвчетата. Саймън затвори очи, напълно

изтощен. Изабел се приведе над него и косата й докосна лицето му. Миришеше на сълзи.

— Не се опитвай да говориш — прошепна тя. — Вече не си прокълнат. Не си прокълнат.

Саймън преплете пръсти с нейните. Имаше чувството, че се носи по тъмна река и отвсякъде

го обгръщат сенки. Единствено ръката на Изабел, като сигурна котва, го задържаше на

земята.

— Знам — отвърна той.