Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Не знам, татко — отвърна Джими и стрелна поглед към Вивиан, която се преструваше на силно заинтригувана от неговите снимки, закачени по стената. — Да почакаме, пък да видим.

— Не чакай твърде дълго, Джими, че двамата с майка ти няма да станем по-млади.

— Добре, татко. Най-напред на теб ще кажа, обещавам ти.

По-късно, докато изпращаше Вивиан до спирката на метрото, ѝ обясни за объркването на баща си с надеждата да не се е чувствала твърде неловко.

Тя видимо се изненада:

— Не бива да се извиняваш заради баща си, Джими.

— Да, знам. Просто… не искам ти да се чувстваш неловко.

— Тъкмо обратното. Отдавна не съм се чувствала толкова непосредствено.

Повървяха малко, без да разговарят, после Вивиан каза:

— Наистина ли ще живеете край морето?

— Така планираме — трепна Джими. Планираме. Изрече думата, без да се замисля, и се прокле мислено. Беше му крайно неудобно да чертае пред Вивиан същия този сценарий за бъдещето, който в съзнанието си свързваше с кроежите на Доли.

— И ще се ожениш.

Той кимна.

— Това е прекрасно, Джими. Много се радвам за теб. Тя добро момиче ли е? Ама, разбира се, че е. Глупав въпрос.

Джими се усмихна лекичко, надявайки се да са изчерпили темата, но Вивиан каза:

— Е?

— Какво?

— Разкажи ми за нея — засмя се тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм сигурна, вероятно обичайните неща — как се запознахте?

Мислите на Джими се върнаха в кафенето в Ковънтри.

— Аз носех един чувал с брашно.

— И тя не можа да ти устои — подразни го лекичко Вивиан. — Явно не е безразлична към брашното. Какво още? Каква е тя?

— Закачлива — отвърна Джими със свито гърло, — жизнена, изпълнена с мечти. — Разговорът изобщо не му беше приятен, но мислите му се насочиха към Дол: към момичето, което беше зърнал за пръв път, към жената, в която вече се беше превърнала. — Изгуби семейството си след бомбардировка.

— О, Джими! — посърна Вивиан. — Клетото момиче. Сигурно е съсипана.

Състраданието ѝ беше искрено и Джими просто не можеше да го понесе. Срамът му заради измамата, ролята, която вече играеше, мъчителното за него двуличие — всичко това го тласна към искреност.

— Струва ми се, че ти я познаваш.

— Моля? — стрелна го тя с поглед, видимо разтревожена. — Откъде?

— Казва се Доли — стаи дъх той и си спомни колко лошо се бяха развили отношенията им. — Доли Смитам.

— Не. Не познавам никого с това име — видимо облекчена отговори Вивиан.

Джими се озадачи. Знаеше, че двете са приятелки, поне че са били преди, Доли му беше разказала всичко.

— Работите заедно в столовата на доброволките. Преди живееше срещу вас на Кампдън Гроув. Беше компаньонка на лейди Гуендолин.

— О! — досети се Вивиан. — О, Джими! — закова се тя на място, стисна ръката му и очите ѝ притъмняха уплашено. — Тя знае ли, че работим заедно в болницата?

— Не — отговори Джими, ненавиждайки се заради лъжата. Облекчението ѝ беше осезаемо, но едва плъзналата по устните ѝ усмивка бързо бе заменена от нова тревога. Вивиан въздъхна със съжаление и леко притисна пръсти към устните си.