![Сенки в снега [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/4/2/senki-v-snega-bg-download.jpg)
Сенки в снега [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #6
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-409-0
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Сенки в снега [bg]». Краткое содержание книги:
— Свирите ли на цигулка? — попитал бе Бовоар, останал насаме в бистрото със Стария. — Чух, че сте участвали в музикалната програма по време на пикниците, организирани по случай Деня на Канада.
— Да.
— Баща ви ли ви научи да свирите?
— Да.
— Освен това ви е разказвал за старинни предмети, дърводелство и реставрация, нали?
Стария кимна.
— Живели сте в Стария Квебек, на улица „Рампар“ номер шестнайсет?
Мъндин гледаше с удивление инспектора.
— Майка ви е чела „Паяжината на Шарлот“ на вас и на сестра ви, когато сте били малки, нали? — говореше Жан Ги настойчиво. Не помръдваше от мястото, където седеше, но сякаш с всеки въпрос се приближаваше все повече и повече към младия мъж.
А той бе смаян, но усещаше, че нещо приижда. Дори по-лошо от онова, което вече се бе случило.
Светлините потрепнаха под напора на виелицата, която налиташе върху селото, върху бистрото.
— Откъде се взе името ви? — попита Бовоар, втренчен в Стария Мъндин, който седеше от другата страна на масата.
— Кое име?
— Стария. Кой го измисли? Истинското ви име е Патрик. А откъде идва Стария?
— Оттам, откъдето идва всичко, което съм. От баща ми. Наричаше ме „стари друже“. Хайде, ела, стари друже — казваше. — Ще ти разкажа за дървото. И аз тръгвах с него. След известно време всички започнаха да ми викат просто Стария.
Инспекторът кимна:
— Стария. Стари друже.
Стария Мъндин се взираше в Бовоар с безизразно лице, но изведнъж присви очи, когато забеляза как някъде далеч на хоризонта се появява нещо. Като гъст черен облак. Ужас и Фуриите. Самота и Тъга. И още нещо. Нещо по-лошо. Най-лошото, което може да си представи човек.
— Стари друже — прошепна отново Жан Ги. — Отшелника е използвал този израз. Така е говорил на Оливие. Хаос иде, стари друже. С тези думи се е обърнал към него. А сега ги казвам на вас.
Сградата потрепери и студеният вятър се вмъкна в стаята.
— Хаос иде, стари друже — промълви инспекторът тихо. — Човекът, когото сте убили, е бил баща ви.
— Убил е собствения си баща? — прошепна Клара. — Мили боже! О, господи!
Това бе краят.
— Бащата на Мъндин инсценирал смъртта си — обясни Бовоар. — Преди това си построил колибата и пренесъл там скъпоценностите. Върнал се в град Квебек и изчакал един бурен пролетен ден, за да прикрие следите си. Когато условията били идеални, захвърлил палтото си на брега и изчезнал. Всички вярвали, че се е удавил в река Сейнт Лорънс, но всъщност той избягал в гората.
Потънаха в мълчание и си представиха останалото. Представиха си най-лошото.
— Съвест — обади се Мирна накрая. — Представете си, че сте преследвани от собствената си съвест.
За един ужасен миг те го направиха. Планина от угризения, която хвърля дълга сянка. А сянката расте и става все по-тъмна.
— Взел е със себе си съкровището — рече Клара, — но в крайна сметка е осъзнал, че иска само да е със семейството си.
— И да живее спокойно — добави Мирна. — С чиста съвест.
— Обградил се е с вещи, които са му напомняли за жена му и децата. Книгите, цигулката. Дори изработил дърворезба — малка скулптура, която представлявала Стария като млад мъж, заслушан в думите на своя баща. Превърнала се в неговото съкровище, в единствения предмет, с който не се разделял никога. Отдолу издълбал woo. Фигурката му правела компания и облекчавала съвестта, която го гризяла. Поне малко. Когато намерихме дърворезбата, първо си помислихме, че Отшелника е изобразил Оливие. Но грешахме. Била е скулптура на сина му.
— Как е Стария? — поинтересува се Клара.
— Не много добре.
Бовоар си спомни гнева, който се изписа по лицето на младия мъж, когато чу, че Отшелника всъщност е бил баща му. Убил бе човека, за когото бе искал да отмъсти. Единствения човек, за когото би дал всичко, за да е жив. Именно него бе убил.
След гнева бе дошло съмнението. А после — ужасът.
Съвестта. Жан Ги Бовоар знаеше, че тя ще прави компания на Стария Мъндин в затвора през следващите няколко десетилетия.
Габри държеше главата си в ръце. В стаята се разнесоха приглушените му хлипания. Не бяха драматични ридания от скръб, а уморени сълзи. Щастливи, объркани, бурни сълзи.
Но преди всичко сълзи от облекчение.
Защо му е било на Оливие да мести трупа?
Защо му е било на Оливие да мести трупа?
Защо му е било на Оливие да мести трупа?
Най-накрая знаеха. Преместил бе трупа, защото не беше убил Отшелника, а само бе намерил безжизненото му тяло. И го бе пренесъл. Постъпката бе отвратителна, долна, дребнава и срамна. Но не беше убийство.