Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Тогава ме следвайте! Касае се за голям улов.
Тя се насочи странично отново в гората, другите закрачиха след нея. В нея вече нямаше и следа от прежната отпадналост. В продължение на може би четвърт час тя крачи жизнено, докато стигна едно място, където идващото от низината шосе се делеше на две различни направления. Тук забави крачки под дърветата и се обърна към Каравей.
— Ако не се прехвърлил при Визенщайн, ще трябва да мине оттук — рече. — Ние ще заемем…
Тя спря по средата, защото в този миг се долови трополенето на бързи колела и веднага след това се появи една карета, запрегната с два коня. Един от циганите беше пристъпил непредпазливо малко по-напред, кочияшът го забеляза и се обърна да почука на предния прозорец на купето. Вратичката от едната страна веднага се отвори и се попада една глава, която проучи с пронизващ поглед местността.
— А, Лилга! — промърмори. После прибави полугласно: — Кочияш, нападение! Бързо ги разблъскай, ако дойдат!
Беше графът. При него седеше Магда. Ръцете й бяха вързани и една кърпа минаваше през устата й така, че не можеше да вика. Но тя беше доловила думите на графа и очите й просветнаха в радостна надежда. Оня го забеляза и се ухили цинично.
— Нямай грижа, съкровище! — рече. — Никой няма да смути сладката ни среща, гарантирам ти го.
Той измъкна един двуцевен пищов от джоба и запъна двете петлета. Крайно време беше, защото Лилга тъкмо се появи между дърветата, зад и до нея циганите, редом с тях Каравей и Катомбо. Те не знаеха дали имат истинския враг пред себе си, но Лилга пристъпи напред и дигна тоягата.
— Стой! — повели на кочияша със силен глас.
Онзи шибна конете. Те дръпнаха с всички сили. В същия миг от отворената вратичка изтрещяха два изстрела. Лилга и един от циганите рухнаха на земята, а каретата се стрелна с такава бързина, че бе невъзможно да бъде застигната.
Но за това и никой изобщо не помисли, понеже всички се бяха надвесили над Лилга, която куршумът беше пронизал в гърдите. Циганинът бе ранен само в крака. Каравей и Катомбо коленичиха да прегледат ранената. Тя държеше очите си затворени и не се помръдваше. Създаваше впечатление, сякаш вече е мъртва.
— Лилга! — извика брат й. — Говори! Жива ли си още? Тя задържа очите си затворени, но отговори:
— Той беше.
Гласът звучеше тихо като пред угасване.
— Кой? Графът? Ти позна ли го?
— Да.
— Той ще се кае за това!
Тогава тя опря ръка на земята и опита да се изправи. Не й се удаде. Падна отново възнак, ала от полузатворените очи се стрелна лъч на бясна жажда за отмъщение.
— Да, Каравей, кръв за кръв! Той уби последната княгиня на боанжарите, нека дважди и трижди пъти умре. Той се изплъзна, но ти ще го намериш.
— Да, Лилга, аз ще го намеря, заклевам ти се.
Тя отвори очи и ги остави дълго, без дума да промълви, да почиват върху двете лица, които се бяха надвесили над нея. После прошепна:
— Каравей е при мен… и също Катомбо… двамата, които най-много съм обичала… о, как е леко умирането… аз си отивам… като една звезда… като едно цвете… Бование вика… сбогом!
— Лилга, ти не бива да умираш, ти трябва да живееш!
— Аз тръгвам! Погребете ме в гората… под скалите и червените ели. Аз изчезвам и се загубвам като нашия народ… без родина… в шумола на вятъра… сбогом… сбогом…
Крайниците й се изпънаха. Още веднъж отвори напълно очи, за да попие със замиращ поглед тъмната зеленина на елхите, после ги затвори завинаги. Брат й се хвърли върху нея. Тялото му тръпнеше под разтърсващата го болка, ала от устните не се отронваше и една-едничка дума. Другите стояха смълчани около него.
Но ето че прозвучаха бързи стъпки. По шосето се зададоха двама мъже с разгорещени лица.
— Голвиц! — извика Катомбо изненадано. — Голвиц и Санфорд!
Каравей се надигна. По лицето му се четеше желязна решителност.
— Хола! — провикна се Санфорд. — Къде се срещаме!
— Погледнете насам! Тук лежи Лилга! — изрече сериозно Катомбо.
Двамата приближиха.
— Убийство! Коя е тя?
— Сестрата на нашия приятел Каравей. Графът я застреля.
— Чумата да го тръшне! Той оттук ли мина? Значи не сме се заблудили?
— Той беше.
— Кога?
— Преди няколко минути.
— Хиляди дяволи! Били сме плътно по петите му.
— Къде са конете ви?
— Единият окуця. Оставихме ги в едно село, тъй като повече ни пречеха, отколкото помагаха. Ние следвахме дирята на графа и често се налагаше да минаваме напряко през гората, за да сечем завоите, които пътят правеше. Пеш това става по-добре. Колко е далеч оттук границата?