Островът на скъпоценностите

Кастеланът тръгна и миг след това се появи предизвестеният. След първия поздрав, който в никой случай не беше така сърдечен, както би следвало да се очаква между близки роднини, които дълго не са се виждали, домакинът посочи с приканващ жест един стол. Посетителят обаче се престори, че не е забелязал поканата, и остана прав.

— На какво дължа неочакваната радост да мога да поздравя своя чичо? Мина, мисля, половин вечност, откак не сме се срещали.

Нурван паша го изгледа със сериозен поглед.

— Сериозно ли говорите? На мен пък ми се струва, че ние съвсем наскоро се срещнахме.

— Съвсем наскоро? Вие се лъжете.

— Много е възможно да не сте ме познал. Това беше снощи в гората — час-два след полунощ и вие носехте на ръце тежък товар.

Лудия граф се изплаши, ала се постара да прикрие вълнението си и дори съумя да се усмихне.

— Знаете ли, че това, което казвате, никак не е ласкателно за мен. Вие май смятате нашего брата за хамалин.

— По изключение някой път би могло да се случи и един граф да се принизи до нивото на хамалин.

— Не ви разбирам, добри ми чичо.

— Моля да не ми разигравате театро! Вие много добре даже ме разбирате. Вероятно няма да отречете, че знаете какво се случи вчера в имението на майор Хелбиг?

— Какво трябва да знам? По време на моята кратка визита при майора, която едва ли продължи и час, не се случи нищо заслужаващо отбелязване.

— Затова пък толкова повече след вашето тръгване.

— Възможно, но това какво ме касае?

— Повече отколкото искате да признаете. Замъкът на майора снощи напълно изгоря.

— Небеса, какви ги говорите? Та това е невъзможно!

— И по време на пожара неговата дъщеря е била отвлечена от един мерзавец.

Рицарят-разбойник от новото време даде вид, сякаш е извън себе си от изумление.

— Може ли изобщо да се помисли такова нещо? Такива работи в днешно време вече не се случват!

— От време на време все пак, както виждате! Понеже тъкмо се намирах в този край, реших да навестя майора и го заварих в най-голяма сърдечна несрета поради изчезването на неговата дъщеря. Той ми е приятел и ето защо веднага се отправих на път да преследвам похитителя. Издирванията ме доведоха до крепостта Химелщайн.

— До крепостта… Химелщайн? — попита графът със заекване. — Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че момичето се намира като пленница тук.

— Хер…! Как можете да си позволявате…!

— Не се палете, моля! Аз знам точно как да се отнасям с вас. Питам ви: ще предадете ли момичето доброволно, или не?

— Недоумявам откъде-накъде си присвоявате правото да ми задавате този въпрос. Момичето не е при мен.

— Ами, я не си правете усилия! И се вразумете! В този случай бих бил готов да успокоя работата и да се погрижа да не бъдете повече обезпокояван. Ако не, ще трябва да ангажирам на полицията.

— Забележително, Ваша светлост, че вие, макар един Хоенег, заставате на противниковата за мен страна и ме заплашвате с полиция. Кой ви дава това право?