Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
— Толкова сме горди с теб и Рейналд — прекъсна го Алекса. — Би ли могъл един родител да желае повече? Две вълнуващи сватби за една година!
— Бихме ли могли да издържим повече? — изпъшка Идрис.
— Две сватби ли? — попита Сарейн. — Да не би Рейналд най-после да си е намерил съпруга? Кое селище я предлага?
Алекса изкриви лице от изненада.
— О, Сарейн, забравих. Сватбените кораби пристигнаха веднага след вие двете с Естара отпътувахте за Земята. Предполагам, че от вълнение сме забравили да кажем на Натон да ти съобщи. Рейналд предложи на Ческа Перони, говорителката на скитническите кланове, да се омъжи за него. Тя е прекрасна жена и много надарена.
— Някаква… скитничка? — Сарейн сякаш щеше да припадне. — Но как е могъл? Рейналд току-що се съгласи да се съюзи с Ханзата и…
Алекса й заговори с упрек.
— Скитниците притежават изключително жизнена култура с големи възможности. Двамата с баща ти одобряваме. Всъщност това е още една крачка към обединението на цялото човечество в едно всеобщо семейство.
Усмихната, тя пое ръката на своя съпруг Идрис, без да обърне внимание на скептичните погледи на присъстващите в стаята. Естара, полагайки огромни усилия да не се разсмее, се надяваше брат й да бъде много щастлив с тази Ческа Перони.
89.
Джес Тамблин
При всички свои странствания от Плумас до Рандеву и от знойния Исперос до облаците на Голген Джес не бе попадал на толкова необикновено и изумително явление.
Мъглявинната вода беше жива. Нещо повече от жива — притежаваше самосъзнание.
Докато гигантският му загребвач продължаваше да се носи сред междузвездните молекули, Джес бе хипнотизиран от разумната течност. Бе клекнал на пода в производственото помещение, приковал цялото си внимание върху прозрачния цилиндър, вече изпълнен с течността, която той бе дестилирал от мъглявината.
Бе пълен с неопределима, неизмерима енергия, която пулсираше в дъната на очите му, сякаш човешките оптически нерви не разграничаваха жизнената сила от природния елемент. Това бе нещо много повече от елементите водород и кислород и принадлежеше към категория далеч по-висша от природната субстанция.
Беше живо.
Притежаваше разум.
То… общуваше с него.
Джес обгърна с пръсти гладката стена на цилиндъра. Процеждащата се от вътрешността му енергия бе едновременно хладна и топла, мазна и гладка, но не лепнеше по кожата му.
Долови със съзнанието си глас като от спомен, неизразим с думи. Помисли си как зелените жреци общуват със световните дървета чрез телевръзка… но това бе съвсем различно същество. Поне така му се струваше.
„Някога бяхме безброй трилиони, но аз съм последното. Ти ме върна обратно.“
— Какво си?
„Есенция от живот и течност. Течащата през космоса вода… Трудно е да откриеш адекватна представа със съзнанието си. Наричаме се вентали.“
— Но вие… изчезнали ли сте? Последното ли си от този вид?
„Сега вече съм първото.“
— Какво се е случило с останалите вентали? Някаква катастрофа ли сте преживели?
„Ние не можем да умрем, но можем да бъдем… разпаднати. Тази мъглявина е гигантска гробница, бойно поле на древна война, заплашваща да разруши някога космоса. Ние… претърпяхме поражение.“
Джес пазеше равновесие върху палците на краката си. Щом това създание, венталът, общуваше по някакъв начин със съзнанието му, би трябвало да усети хилядите въпроси, които се сипеха в мозъка му като снеговалеж. Джес искаше да разбере всичко.
— Колко отдавна? Преди хиляди години?
„Неизмеримо — отвърна венталът. — Преди много време.“
Джес не можеше да осъзнае преди колко време. Беше ли съществувал венталът още преди самата мъглявина да се бе разпространила из този сектор на Спиралния ръкав?
Установи, че след като бе осъществил контакт с вентала, вече не е нужно да докосва цилиндъра, а може да се разхожда из палубата.
— Разкажи ми за тази древна война. С кого воювахте? Какво се случи?
„Последните вентали се възправиха срещу нашите врагове… хидрогите.“
Джес затаи дъх.
— Хидрогите? Защо?
„Не мога да опиша причините за конфликта по понятен за теб начин, нито подробностите от нашата битка, но последното сражение се състоя тук. Хидроги и вентали нанасяха удари, рушаха, разпадаха…
Хидрогите вече бяха избили верданите и бяха унищожили гористото им присъствие. Оставаха венталите. Бяхме могъщи и унищожавахме милиони, милиарди хидроги. Беше гигантска битка с невъобразима разруха и за двете страни. Бяхме разделени на потоци водород и кислород, а кръвта ни се разплиска като огромна вълна из пространството. В отговор почти ликвидирахме нашите врагове.