Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
До слуха й достигна зов за помощ от крайцера на Патрик Фицпатрик, който молеше за подкрепления, но той се бе озовал в дълбоко обкръжение сред хидрогите, а и не бяха останали много действащи кораби на ЗВС. Не и в близост до него. Патрик издаде едновременна заповед на артилерийските си офицери да открият огън, а на останалия екипаж да напусне кораба.
Тасия не разполагаше с никаква огнева мощ, за да му помогне. Нещо в нея настояваше да се върне и да опита да го измъкне, просто за да му шибне един юмрук по-късно, но и нейният кораб едва ли можеше да се измъкне в разнебитеното си състояние, а от нея зависеше животът на целия й екипаж. Дори да бе най-добрият й приятел, не бе в състояние да му помогне. Шепа спасителни капсули излетяха като искри от ударената манта. Повече не чу гласа на Фицпатрик.
След което хидрогите откриха огън и унищожиха мантата му окончателно.
Тасия успя да пренасочи животоспасяващите системи и двигателите на крайцера вече разполагаха с необходимата тяга. Тя го издигна сред рояка оцелели кораби, после всички вкупом се отправиха с последни усилия към черната бездна, отдалечавайки се от смъртоносните пръстени на Оскивъл.
Не й бе останало време дори да свикне с мисълта, че хидрогите бяха убили Роб. По-късно — ако оцелееше — щеше да си спомни всички глупости, които бе изрекла, всички грешки, които бе допуснала, и за невероятно героичното, но глуповато перчене на Роб.
След изключването на животоподдържащите системи алармите забучаха още по-пронизително. Вече усещаше спадането на температурата, но можеха да оцелеят цял ден при тези условия.
— Алармите, командващ — обади се един инженер. — Все повече системи отпадат и причиняват допълнителен срив. Какво ще правим?
Смръщила чело, Тасия се приближи до едно от контролните табла. Най-накрая намери системите, които й бяха нужни, посегна с голи ръце и изтръгна изпускащ искри комплект чипове. Алармата спря да пищи и се възцари смазваща тишина.
— Това е. Вече не чувам никакви аларми. Мога да следя отблизо системите без цялата тази гюрултия.
Огледа оцелелия си екипаж, неспособна да си даде сметка за разрухата и смъртта, която оставяше зад гърба си разнебитената групичка.
— Сега да се махаме оттук, по дяволите.
91.
Престолонаследникът Джора’х
След като Джора’х узна истината за изчезването на Нира, магът-император нареди на охраната да следи през целия следващ ден престолонаследникът да е ангажиран с държавни дела. Това бе част от задълженията му. Предполагаше, че гневът на сина му ще стихне, след като свикне с истината.
Надали би могъл да греши повече.
Разгневен като буреносен облак, Джора’х изгони всички мъници. Отмени всички срещи с назначените си любовници — отпрати звездооките жени объркани и разочаровани. Отиде в гробницата и обвини блещукащите черепи за съучастие в подобни ужасяващи престъпления, но светлината продължи да потрепва през костите им, а мъртвешките им изражения му се сториха категорично убедени в правотата си.
Въпреки че скоро щеше да владее целия тизм и да проникне чак до Извора на светлината, сега Джора’х се чувстваше самотен. Сърцето му преливаше от болка от съзнанието за всичко, което бе преживяла Нира през последните шест години. Сигурно си мислеше, че той я е изоставил, че я е жертвал заради тези безсъвестни експерименти. Сигурно бе убедена, че я е изтрил от съзнанието си и напълно я е забравил.
Но макар да бе безсилен да промени миналото, той бе твърдо решен да промени бъдещето. Нира бе жива. И той смяташе да я намери.
Магът-император се опитваше да му изпрати успокояващи мисли и утешителни емоции по слабата телепатична връзка, но Джора’х отблъскваше и едните, и другите. Владетелят изпрати свещеници-философи като помирители да преговарят с престолонаследника, но той отпрати и тях. Вместо това, когато вълнението му достигна връхната си точка, се качи в Небесната сфера, която служеше за тронна зала и където в момента привидно добронамереният му баща даваше прием.
Топазените очи на Джора’х грееха от сдържан огън. Подвижните му кичури потрепваха като жила на отровни насекоми. Обладан от хладна непоколебимост, той бе облякъл дреха от гористия свят на Нира, ушита от какавидена тъкан — беше я купил преди много години от търговката Рлинда Кет.