Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Трите улучени кълба се пръснаха сред изпепеляващата огнена стихия и потънаха сред дълбоките облаци. Напълно разрушени.
— Буреносни платформи! Втора и последна защитна линия. — Гласът на генерала прозвуча заплашително, сякаш за да смути подслушващите врагове. — Изстреляйте ядрените заряди и се измъквайте възможно най-бързо.
Платкомите запратиха ядрените глави към надигащите се бойни кълба. Веднага след това тромавите платформи се издигнаха над облаците на безопасно разстояние от ударните вълни на поразяващите електромагнитни импулси.
Под тях сякаш започнаха да избухват новородени звезди. Засвистяха урагани от ослепителна светлина и наситена радиация. Изчакващите пилотирани от хора манти и дреднаути кръжаха над полюсите на Оскивъл, наблюдавайки невероятното опустошение под себе си.
Всички крещяха от възторг при гледката на атомните взривове.
— Как е, вкусни препечени дрогчета?
— Ще се сварят в черупките си!
— Да си бяха седели мирно и да не ни закачат.
Тасия бе застинала като статуя в командния си стол, без да откъсва очи от взривовете, но и без да вижда особени причини да тържествува. Все още нищо не бе свършило. Само че и последният лъч надежда бе помръкнал. Дори хидрогите да не го бяха пленили, Роб не би могъл да оцелее под атомните удари. Мантата й потрепваше от мощта на интегралните батерии и на ескадрилите бойни ремори върху площадките за излитане. Беше време да направи нещо.
Не можеше да седи така спокойно.
— Хайде, генерале, дай ни свобода на действие — измърмори тя на себе си. — Наистина нямам търпение да чукна някого точно сега.
— Мамка им! Дори след всички тези ядрени удари продължават да излизат — обяви платкомът на една от буреносните платформи. — Гледайте, продължават да излизат!
Поне Ланиан не се правеше на изненадан.
— Как да се отървем от тези проклети чудовища?
Сред разрастващите се ударни вълни от ядрените детонации Тасия забеляза колосално струпване на врага, пред каквото не се бе изправяло нито едно човешко същество досега. Бойните кълба изплуваха едно след друго от радиоактивните облаци като надигащи се от врящ котел мехури.
Ланиан разположи последните останали пилотирани от компита манти в авангарда, за да посрещнат първия удар.
— Дайте им да разберат! Ударете ги с всичко, което имате! И не забравяйте, че това същите дроги, които затриха Буунов брод.
— Като че ли имаме нужда от допълнителни причини да ги ненавиждаме — измърмори Тасия достатъчно високо, за да я чуе екипажът на мостика.
И се приведе напред, докато мантата заемаше позиция за стрелба. Далеч отдолу изскачаха нови и нови стотици кълба.
— Ето ги, идват…
87.
Зет Келъм
Сгушени в своите укрития из отломъчните пръстени на Оскивъл, скитниците наблюдаваха бушуващия около тях армагедон.
— Наистина се чувствам като зайче — обади се Зет Келъм и се намести по-удобно.
Левият й крак бе изтръпнал дори при ниската гравитация.
— По дяволите, зевесетата ще надробят голяма каша и ще я сърбаме всички — изруга Дел Келъм. — Вижте! Ето ги дрогите. Какво друго очакваше генералът след такава бомбардировка? Добре, че сме настрана.
— Всички сме вътре, тате. Тези бойни кълба са готови да изпържат скитниците със същото удоволствие, с което биха сварили Голямата гъска.
Повечето корабостроители бяха напуснали системата на Оскивъл след разглобяването и разпръскването на конструктивните съоръжения. Маскировката на останалото снаряжение и постройки, изглежда, бе сполучлива, след като бойните групи на ЗВС не ги бяха забелязали. С появяването на ужасяващите извънземни грижите на зевесетата ставаха още по-неприятни.
Зет нагласи подслушвателя на честотата на командния канал на ЗВС. Включи нелегалния разшифроващ механизъм и започнаха да подслушват отривистите команди на генерал Ланиан до пилотиращите реморите бойни компита-камикадзе.
Зет фокусира екраните така, че да следят десетките — стотици — надигащи се като разгневени стършели над атмосферата бойни кълба. Покритите с шипове сфери всяваха ужасяващ страх. Макар никой скитник да не изпитваше нежни чувства към Земните въоръжени сили вследствие на слуховете за унищожителните им набези и открито пиратство срещу тях, тя изпитваше съчувствие към войниците. Толкова много жертви. Очевидно бяха обречени.
— Вижте всички тези проклети кълба! — включи се някакъв офицер. — Никога не съм виждал толкова много.
— Престани да ги броиш и започвай да стреляш.
Зет погледна баща си с тъмните си очи. На лицето му бе изписан страх, но той стисна ръката й да я успокои.