Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Когато слънцето почна да клони към заник, той повторно се вгледа в себе си и му се стори, че е почти обезумял. Вихърът, който вилнееше в съзнанието му от момента, когато загуби надежда и воля да спаси циганката, не бе оставил нито една здрава Мисъл, нито едно оцеляло понятие. Разумът му беше съвсем разнебитен. Само два образа се открояваха ясно: Есмералда и бесилката. Всичко останало тънеше в мрак. Свържеше ли тези две представи, те образуваха страшно съчетание и колкото повече съсредоточаваше върху тях последните останки на внимание и мисъл, на които все още беше годен, толкова по-ясно нарастваха те в някаква фантастична прогресия: едната — все по-чаровно хубава и лъчезарна, другата — все по-страхотна и по-страхотна. Така че в края на краищата Есмералда заприлича на звезда, а бесилката — на огромна костелива ръка.
Забележително е, че по време на цялото това мъчение нито веднъж не му мина сериозно мисълта за смърт. Нещастникът бе устроен така. Той държеше на живота. Може би действително съзираше ада зад него.
Денят гаснеше. Живото начало, което все още мъждукаше у него, го подкани да се върне. Той смяташе, че е далеч от Париж. Но когато се огледа, видя, че трябва само да заобиколи стената на Университета. Стрелата на „Сен Сюлпис“ и трите високи камбанарии на „Сен Жермен де Пре“ стърчаха вдясно над хоризонта. Той се запъти натам. Чу вика на стражата на абатството около зъбчатата ограда и свърна по пътеката между мелницата на манастира и болницата за прока-жени. След няколко минути излезе в края на Пре о Клер. Гази ливада се славеше с буйствата, които ставаха денонощно там. Това беше „хидрата“ на нещастните монаси от „Сен Жермен де Пре“, quod monachis Sancti-Germani pratensis hydra fiat, cleticis nova semper dissidiorum capita suscitantibus. Архидяконът се уплаши да не срещне някого. Той се боеше от всяко човешко лице. Избиколи Университета и предградието Сен Жермен, стараейки се да влезе в Града колкото се може по-късно. Мина покрай Пре о Клер, свърна по глуха пътека, която го делеше от Дийо-Ньоф, и стигна най-сетне до брега на реката. Там отец Клод намери един лодкар, който го прекара през Сена за няколко парижки дьоние и го свали та пустия бряг, където читателят срещна веднъж замечтания Гренгоар. Тази ивица земя се простираше отвъд кралските градини, успоредно с Островчето на превозвача на кравите.
Монотонното люшкане на лодката и шумът на водата притъпиха до известна степен болката на Клод. Когато лодкарят се отдалечи, той се спря като малоумен на чакълестия бряг, гледайки право пред себе си и възприемайки предметите през някаква увеличителна вибрираща мъгла, която преобразяваше всичко в странна фантасмагория. Често, омаломощен от голяма скръб, разсъдъкът изпада в подобни състояния.
Слънцето бе залязло зад високата кула Нел. Здрачаваше се. Небето побеля, водата на реката също. Левият бряг на Сена, в който той бе вперил поглед, тъмнееше между тези две бели петна, стесняваше се в далечината и се забиваше като черна стрела в забуления хоризонт. Брегът бе отрупан с къщи, чиито черни силуети се очертаваха смътно върху светлия фон на небето и водата. Тук-таме заблещукаха осветени прозорци като отвори на пещ. Този огромен черен обелиск, проснал се самотно между белия саван на небето и на реката, твърде широка на това място, порази Клод. Подобно впечатление сигурно би добил човек, ако легне по гръб в подножието на Страсбургската катедрала и се загледа в огромния й остър връх, врязан в здрача. Само че в нашия случай Клод беше на крака, а обелискът — легнал. И понеже водата, отразявайки небето, правеше още по-дълбока бездна под него, огромният нос изглеждаше също тъй дръзко устремен в празното пространство като стрела на катедрала. И впечатлението беше същото. То бе дори по-необикновено и по-дълбоко, защото действително напомняше Страсбургската катедрала, само че висока две левги. Нещо нечувано, исполинско, неизмерима сграда, каквато никое човешко око не е виждало. Вавилонска кула. Комините на къщите, назъбените стени, разновидните стрехи на покривите, островърхото абатство на августинците, кулата Нел — всички тия издатини, които нащърбваха профила на колосалния обелиск, засилваха илюзията и напомняха извивките на причудливи и пищни скулптури. В състоянието на халюцинация в което бе изпаднал, Клод помисли, че вижда с очите си камбанарията на преизподнята. Хилядните светлини, пръснати по цялата височина на страхотната кула, му се сториха отверстия на огромната вътрешна пещ, гласовете и шумът, които долитаха оттам — вопли и хъркания. Стана му страшно, той запуши уши с ръце, за да не чува, обърна се гърбом, за да не вижда, и се отдалечи с големи крачки от това ужасяващо видение.