Светлината, която не виждаме

— Другата събота ставаш на дванайсет, нали, Мишел?

— Най-сетне.

— Бързаш ли?

— Майка ми казва, че като навърша дванайсет, имам право да карам мотопед.

— А… — тя се разсмива. — Ето какво било.

Под ноктите й скрежта оформя милиарди микроскопични диадеми и корони върху дъските на пейката; кристална решетка с главозамайваща сложност. Мишел се допира до нея и се умълчава. Само ръцете му мърдат. Чува се леко цъкане на бутони.

— Какво играеш?

— Уорлордс.

— Срещу компютъра ли?

— Срещу Жак.

— Къде е Жак?

Момчето е заето. Все едно къде е Жак: Жак е в играта. Тя седи, бастунчето й се огъва, подпирайки се в чакъла, а момчето цъка на трескави пристъпи с бутоните на конзолата.

След време извиква: „А!“, и играта издава няколко решителни цвъртения.

— Всичко наред ли е?

— Не. Уби ме. — Той вдига глава и се връща в реалността. — Жак, имам предвид. Мъртъв съм.

— Там, в играта ли?

— Да. Но мога да почна наново винаги.

Под тях вятърът бръсне скреж от дърветата. Но тя не мисли за него; мисли за анемичните слънчеви лъчи, топлещи гърбовете на дланите й. За топлината на внука, допрян до рамото й.

— Бабо, ти… като си била на дванайсет, искала ли си нещо за рождения си ден?

— Да. Една книга, от Жул Верн.

— Тая, дето ми я прочете майка ми? Ти разбра ли я?

— Да… донякъде.

— Луда работа! Колко имена на риби има…

Тя се смее:

— И на корали, и мекотели…

— Вярно! Особено мекотелите. Готина сутрин, нали, бабо?

— Много готина.

Хората се разхождат по алеите на градината долу, вятърът пее химни в клоните на живия плет, а големите стари кедри на входа на лабиринта скърцат. Мари-Лор си представя електромагнитните вълни, влитащи и излитащи от машинката на Мишел, увивайки се около тях, както й ги беше описал Етиен, с тази разлика, че сега въздухът гъмжи от тях, сигурно са милиони пъти повече. Потоци от писмена реч, приливни вълни от мобилни разговори, телевизионни програми, имейли, необхватни мрежи от медни кабели и стъклени влакна, преплитащи се под и над земята, пресичащи сгради, прескачащи между ретранслаторите в тунелите на метрото, между антените върху покривите на сградите, от стълбовете на уличните лампи с вградените в тях трансмитери; реклами на „Карфур“, „Евиан“ и полуготови замразени хлебчета, прелитащи до космоса и обратно, „Ще закъснея малко“ и „По-добре да направим резервация“, и „Купи авокадо на връщане“, и „И той?“, десет хиляди „Липсваш ми“, петдесет хиляди „Обичам те“, омразни имейли, делови напомняния, борсови курсове, реклами на бижута, на кафе, на мебели, летящи невидимо над гъмжилото на Париж, над бойни полета и гробници, над Ардените, Рейн, Белгия и Дания, над осеяните със стари рани и постоянно променящи се човешки пейзажи, наричани от нас „нации“. Толкова ли е трудно да се повярва, че и душите могат да се придвижват по тези пътища? Че баща й и Етиен, и мадам Манек, и немското момче — Вернер Пфениг, могат да се реят из небесата в ята, като чапли, скорци или гларуси? Че край нас постоянно летят души — тихо, но доловимо, ако се вслушаме внимателно? Носят се над комините, тичат по тротоарите, мушкат се под якетата, ризите, гръдните ни кости и дробовете, за да излязат през гърбовете ни, пространството е библиотека и запис на всеки изживян живот, на всяко изречено изречение и всяка дума още трепти във въздуха.