Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Докато Етиен беше още подвижен, двамата пътешестваха. Бяха в Сардиния, Шотландия, возиха се на втория етаж на един лондонски автобус, плъзгайки се на сантиметри под короните на дърветата. Той си купи два транзисторни радиоапарата и на осемдесет и две годишна възраст умря кротко във ваната, оставяйки й значително състояние.
Въпреки наетия частен детектив, изхарчването на хиляди франкове и преравянето на тонове немски архиви Мари-Лор и Етиен така и не успяха да разберат какво точно се е случило с бащата на момичето. Потвърди се, че през 1942 година е бил затворен в концентрационен лагер, наречен „Брайтенау“. Откриха и медицински журнал, в което фелдшерът на филиалния лагер в Касел, Германия, е отбелязал, че Даниел Льоблан се е разболял от грип през първата половина на 1943 година. Толкова.
Мари-Лор все още живее в апартамента, в който е отраснала, и все още ходи пеша на работа. Имала е двама приятели. Първият беше чуждестранен изследовател, пристигнал по линия на научния обмен и забравил да се върне; вторият — канадец на име Джон, свикнал да ръси вещи — вратовръзки, монети, чорапи, ментови таблетки — навсякъде по пътя си. Запознаха се по време на специализацията; той прехвърчаше от лаборатория в лаборатория с чудовищно любопитство, но нулево постоянство. Интересуваше се от океански течения, архитектура и Чарлз Дикенс и неговата разнопосочност я караше да се чувства ограничена, свръхспециализирана. Когато Мари-Лор забременя, се разделиха без разправии, приятелски.
Дъщеря им, Елена, в момента е на деветнайсет. С къса коса, дребничка, бъдеща цигуларка. Със силен характер, каквито са повечето деца на незрящи родители. Елена живее с майка си, но всеки петък тримата — Джон, Мари-Лор и Елена — се срещат за обяд. Трудно е да си живял във Франция през 40-те и войната да не е логичният център, от който се развива спиралата на всекидневието ти. Мари-Лор все още се ужасява от широки обувки и повръща от мириса на варена ряпа. Както не може да понася и изреждането на имена. Футболни отбори, библиографии в края на научни списания, представяния в началото на факултетни сесии… — всички те й напомнят за безкрайните затворнически списъци, из които така и не успя да открие името на баща си.
Все така продължава да брои решетките на канализацията: трийсет и осем по пътя й от дома до лабораторията. В сандъчетата на малкия й балкон с железни перила растат цветя и тя е в състояние да отгатне часа само като пипне и разбере колко разперени са листата на игликите. Когато Елена е навън с приятели и апартаментът й се стори потискащо тих, Мари-Лор излиза, отива до познатата бирария — Le Village Monge [4], на крачка от Ботаническата градина, и си поръчва печена патица в памет на д-р Жефар.
Щастлива ли е? В определени моменти — да. Когато стои под някое дърво и слуша как листата му вибрират от вятъра; когато отвори пратка от някой далечен събирач на образци и я лъхне познатата миризма на миди и океан. Когато си спомни как е чела Жул Верн на Елена и тя е заспивала до нея — топлата, твърда тежест на детската главица върху ребрата й.
Но има часове, когато Елена закъснява, безпокойството пролазва по тила на Мари-Лор, тя увесва глава над лабораторната маса и изведнъж осъзнава, че всички помещения наоколо — хранилищата, пълни с препарирани жаби, змиорки и червеи, витрините с набодени насекоми и изсушени папрати, подземията, натъпкани с кости — не са нищо друго освен мавзолей, че разделите са систематизирани гробища, че всичките тези хора — учени, уредници, пазачи и посетители — са жители и гости в галериите на смъртта.
Тези моменти обаче са редки и нетрайни. В лабораторията й успокоително бълбукат шест соленоводни аквариума; отзад стоят три колосални шкафа, всеки с по четиристотин чекмеджета, пренесени преди години от кабинета на д-р Жефар. Всяка есен чете в университета, студентите й идват и си отиват, миришейки на телешка пастърма, одеколон или бензин от скутерите си, а тя обича да ги разпитва за живота им, чудейки се на щуротиите, тайните им желания и любовните им трепети.
Една юлска вечер, сряда, асистентът й почуква тихо на отворената врата на лабораторията. Резервоарите бълбукат, филтрите бръмчат, а нагревателите на аквариумите цъкат, като се включват и изключват. Казва й, че някаква жена иска да я види.