Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Мари-Лор седи с ръце върху клавишите на брайловата пишеща машина.
— Мостри ли носи?
— Не, госпожо. Каза, че имала адреса ви от някакъв музей в Бретан.
Първи признаци на световъртеж.
— С едно момченце е. Чакат в края на коридора. Да й кажа ли да опита утре?
— Как изглежда?
— С бяла коса. — Той се навежда над ухото й. — Лошо облечена. Кожата й е като пилешка. Казва, че ви търси във връзка с някаква дървена къщичка.
Някъде зад себе си Мари-Лор чува тихото звънтене на десет хиляди ключа, поклащащи се на десет хиляди кукички.
— Доктор Льоблан?
Стаята се накланя. Още миг и тя ще се изсипе през перваза й.
[4] „Селският поп“ (фр.) — Б.р. ↑
Посетителка
— И… знаете френски от дете? — казва Мари-Лор, чудейки се как въобще успява да говори.
— Да. Това е синът ми Макс.
— Guten Tag — смънква Макс. Ръката му е малка и топла.
— Той, както чувам, държи на немския — казва Мари-Лор, двете се разсмиват и отново млъкват.
Жената казва:
— Донесла съм нещо…
Още през вестниците Мари-Лор познава дървената къщичка; все едно гостенката е сложила къс разтопен спомен в шепата й. Едва стои на краката си.
— Франсис — обръща се тя към асистента, — искаш ли да разведеш Макс из музея? Можеш да му покажеш бръмбарите.
— Разбира се, госпожо.
Жената казва нещо на сина си на немски.
Франсис пита:
— Да затворя ли?
— Да, благодаря.
Бравата щраква. Мари-Лор чува мехурчетата в аквариумите, дишането на жената и поскърцването на гумените тапички под краката на табуретката й. Намира с пръсти познатите вдлъбнатини и изпъкналости по къщата, опипва покрива. Колко пъти е държала това късче дърво в ръцете си!
— Правена е от баща ми — казва тя.
— Знаете ли как е попаднала у брат ми?
Всичко наоколо се завърта, прави една обиколка из стаята и отново се прибира в главата на Мари-Лор. Момчето. Къщичката. Дали е отваряна? Пуска я, като че ли е нажежена.
Жената, Юта, сигурно я наблюдава внимателно. Казва, сякаш за да се извини:
— От вас ли я е взел?
С времето, мисли Мари-Лор, обърканите неща или се оправят, или се объркват допълнително. Момчето спаси живота й три пъти. Веднъж — като не издаде Етиен. Втори път — като очисти старши сержанта. И трети — като я изведе от града.
— Не — казва тя.
— По него време — казва Юта с пределните възможности на френския си — не беше лесно да си добър.
— Бяхме заедно само ден. По-малко даже.
Юта казва:
— Колко годишна бяхте?
— На шестнайсет, по време на обсадата. А вие?
— На петнайсет. В края на войната.
— Всички пораснахме твърде бързо. Той…
— Той загина — отвръща Юта.
Естествено. В клишетата за войната тия от Съпротивата бяха жилести супермени, а немците — руси будали, наивно надничащи от танковете, за да се любуват на пейзажа, или извратени инквизитори на красиви еврейки. А той? Беше като мишле. Перце. Но душата му сияеше от нежност.
„Като бях малък, беряхме къпини край Рур. Аз и сестричката ми.“
Казва:
— Ръцете му бяха по-малки от моите.
Жената се прокашля:
— Дребничък беше, вярно е. Но ме пазеше. Трудно му беше да не направи каквото се очакваше от него. Правилно ли се изразих?
— Безупречно.
Аквариумите бълбукат. Охлювите пасат. Тази жена пред нея, с нейното минало. И къщичката. Дали Вернер се е върнал, за да я прибере от локвата? А камъка?
— Брат ви ми каза, че сте слушали предаванията на прачичо ми. Хващали сте ги чак в Германия.
— Прачичо ви…?
Жената пред нея потъва в някакъв сложен лабиринт от спомени. Тъкмо да продължат и из коридора се чуват стъпки, които спират пред вратата на лабораторията. Макс се лута из дебрите на френския. Франсис се смее и казва:
— Не, не, не! Не, „задник“, а задната половина — „задница“!
Юта казва:
— Извинявайте.
Мари-Лор се разсмива:
— Добре, че са децата.
Вратата се отваря.
— С нещо мога ли да бъда полезен?
— Не, Франсис. Можеш да си вървиш.
— И ние тръгваме — казва Юта и прибира табуретката на мястото й под масата. — Исках само да донеса къщичката. Все пак… ваша е.
Мари-Лор седи с ръце върху масата. Представя си майката и сина, тръгващи към вратата… малката ръка, свита в голямата… и нещо засяда в гърлото й.
— Момент — казва тя. — Когато след войната прачичо ми се върна в Сен Мало, за да продаде къщата, прибра оттам единствения запазен запис на дядо ми. Сказката за Луната.
— Помня я! И тази за светлината, и…