Опасно за живота

— Животът е дълго нещо — каза Меркулов и закрачи с дългите си като на щъркел крака из кабинета. — Наложниците и Лазурният бряг още не са гаранция за спокойствие или щастие… Нали Свимонашвили се яви при Грязнов. Сама се яви. А можеше и да се скрие. Така че… Животът сам ще подреди нещата.

Костя спря и изгледа седналите край бюрото му мъже.

— Вижте какво, и двамата категорично не ми харесвате. Предписвам ви тая вечер да се напиете. За да имам утре възможността да разговарям с нормални хора, възприемащи адекватно действителността. Ясно ли е?

— Ясно — в един глас отговориха приятелите и станаха.

Турецки и Грязнов пътуваха по вечерните улици. Без думи беше решено, че отиват в жилището на Вячеслав. За да изпълнят най-старателно указанието на заместник главния прокурор на Русия.

— Знаеш ли — боботеше Слава, — хем си знам, че пред мен стоят престъпнички… Че трябва да ги ненавиждам… Но когато се хвърлиха една към друга, прегърнаха се и замряха… И това, забележи, в следствения арест — на очна ставка.

— Ти ли им организира срещата? — попита Турецки, загледан през прозореца.

— Ами аз — неохотно отговори Слава. — Трябваше да се проведе очна ставка. И, представи си, прегърнаха се и замряха. И се смеят! Само че очите им и на двете насълзени…

Саша разсеяно слушаше приятеля си и си мислеше за своето.

За кой ли път си припомняше как пристигнаха в жилището на Наташа. Как той замъкна вътре два пакета, напълнени с какво ли не, което бяха успели да накупят по пътя. Докато Наташа се къпеше в банята, той нареди масата, като се приближаваше през минута до затворената врата и питаше: „Къде са ти чиниите?“ Или: „Къде си държиш ножовете?“ — надявайки се подсъзнателно тя да отвори. Но вратата не се отваряше. Как после двамата седяха цяла нощ в уютната й кухня и не можеха да се наговорят. Той все искаше да й налее шампанско, а тя все отказваше, като говореше, че й се полагат само фронтовашките сто грама. За бой на предната линия. И той й наливаше коняк.

— Твоят гениален лекар казваше, че трябва да пиеш горещ чай. И то повечко — тревожеше се при това Александър.

— Ти не си го разбрал. Под чай той е подразбирал именно коняк — обясняваше предписанието на колегата си Наташа.

Той все се опитваше да я нахрани с разни вкуснотии. А тя все отказваше, като го уверяваше, че за времето на своето заточение е наддала два килограма от заседналия начин на живот. Той й се любуваше всяка секунда. И примираше пред нея като ученик.

Двамата съпоставяха своите действия, усещанията си през цялото време, докато тя беше в плен на бандита.

— А ти кога разбра за бясното псе? — питаше Наташа.

— Защо произнесе стиховете на Гудзенко? Да не те е измъчвал? — питаше Александър.

После тя му показа семейните си снимки. Тези, на които беше като съвсем малко момиченце.