Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Как сте? — викна Турецки, като нахълта в стаичката.
— Аз съм нормално — отвърна Виктор. — Куршумът е излязъл, без да засегне нищо. Обаче тоя гад е вкарал нещо на Наталия.
— Наташа, Наташа, как си? Прости ми, а? — хвърли се към нея Александър. — Всичко беше заради мен.
Наташа се намръщи. Погледна Турецки. Присви устни, сякаш се сърдеше. Дори се извърна към прозореца. Александър объркано млъкна.
— Лабораторията — най-после си спомни тя. — Лабораторията, която търсиш. Тя е в същата сграда.
Сергей Николаевич Висницки седеше в кабинета си. Нищо не му се правеше. Нищо не му се искаше. Дори дългоногата секретарка, която вече на няколко пъти надникна през вратата.
— Махай се! — кресна й той, когато острото й носле пак се появи.
Нослето изхълца и изчезна.
„Всичко отива на майната си, само тая въртиопашка ми трябва! — ядосано си мислеше той. — Че и посред бял ден!“ Часовникът тъкмо беше изпиукал дванадесет. Сергей замислено се загледа през прозореца.
Тамрико беше загазила здраво. Слава богу, че мълчи! Но Нино направо откачи заради нея. Вземи само тая идея да отвлекат следователя за заложник! Единствено в нечий възпален мозък може да се роди подобно безумие! Но само да се беше опитал да каже нещо против в онзи момент! Тя направо щеше да го изяде в буквалния смисъл на думата. Че и тъпкачът й, оня Алгерис, щеше да помага. Утешаваше го само това, че Алгерис ще си счупи врата с тая работа. Сергей не се съмняваше в това. Да отвлечеш за заложник следовател от Главна прокуратура, че и сам! Това да не ти е да ликвидираш мадами със свръхдоза! И дори не е като да разстреляш някого във входа му. Между другото ченгетата са намерили пистолетчето. Вече го търсят нашия човек. Така че Алгерис няма да се върне от Питер, Сергей Николаевич имаше съвсем ясно предчувствие за това. А той се доверяваше на интуицията си. Обаче същата тая интуиция му подсказваше, че е време да вдига гълъбите. Защо? — питаше се той сам. Около лабораторията засега е тихо. Той се обаждаше там всеки ден. Имаше си доверен човек, за когото не знаеше никой. Дори Вано. Ако се разшуми нещо, той веднага ще го предупреди. Не му се искаше да заминава без крайна необходимост. Същият тоя Илич ще разграби всичко. Сега трябваше да се замрази производството, докато не мине бурята, а после да го подхване наново… Още годинка да поработи с „белтъка“ и да се легализира. Да стане политик. Да си уреди избирането в Думата. Да влезе в партия. Прилична. Например при Зюганов. Нали вече си имат един комунистически милионер. Сергей дори се усмихна. Вече беше забравил каква паника го обхвана само преди някакви си три дни, когато задържаха Тото. Гласът на секретарката прекъсна размислите му.
— Някаква жена ви се обажда — като сдържаше сълзите си, каза тя.
— Каква жена?
— Не знам. Каза, че се обажда от болницата.
Каква болница? Кой е в болница? Боже, ами че нали Иля вече пети ден е в болницата. Те съвсем забравиха за него! Колко неприлично! „Ще кажа, че съм бил в командировка“ — трескаво реши той.
— Свържи ме веднага!
— Сергей Николаевич? — попита женски глас. — Обаждам ви се от реанимацията, аз съм лекар…
— Да, да — живо откликна Сергей Николаевич. — Виждате ли, бях в командировка… — започна той.
— Трябва да ви съобщя тежка вест. Вашият брат умря.
— Тоест как? — обърка се Сергей. — Той беше в средно тежко положение.
— От самото начало той беше в тежко състояние. Тази нощ разви остър инфаркт. Масивен инфаркт на задната стена на миокарда. Нищо не можехме да направим. Смъртта настъпи преди един час.
— Защо не се обадихте? Аз щях да изпратя специалисти! Имам най-скъпите лекарства!
Сергей Николаевич вече беше забравил, че е бил в „командировка“.
— Поне знаехте ли къде е брат ви? — уморено въздъхна жената.
„Ами да, той лежеше в тая…“ — спомни си Висницки младши престижната клиника, където бяха хоспитализирали брат му.
— Извинете, не исках да ви обидя — вече по-меко каза той. — Просто съм потресен. Това е така неочаквано. Нима наистина не можеше да се направи нищо?
Лекарката въздъхна и позабави отговора си:
— Виждате ли, той не искаше да живее. Това винаги се усеща. Дори най-тежко болните могат да се измъкнат, ако се борят за живота си. А Иля Николаевич още от началото не се бореше. — Тя помълча. — Той ви остави бележка. Още докато беше в съзнание. Трябва да дойдете в болницата за смъртния акт. Наминете в реанимацията. Казвам се Зоя Сергеевна. Ще ви дам писмото на брат ви.