Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Нарекох те както си заслужаваш — мръсница. Мръсна твар! — крещеше в гърба й Сергей. — Всичко е заради теб! — Той дори забоде пръст в гърба й.
— Е, да. Нашите победи са твои победи. А нашите поражения са мои поражения — сякаш на самата себе си каза тя, без да се обръща към него.
— Да! Да! Твои! — Висницки сякаш изпадна в истерия и вече нищо не можеше да го спре. — Ти започна тая глупост със спасяването на Тамрико! Не ти пука за никого, освен за нея! Докара до предателство собствения си син. Провали целия бизнес. И заради кого? Заради това момиченце, незаконороденото ти дете, копелето ти, което си лепна още на седемнадесет години с любовника си. Че за това знаеха и кучетата в Кутаиси! Обаче се страхуваха от татенцето ти и си траеха. Така че какво си ти? Чучхиани! Чучхиани чатдахи! Мръсна твар!
Сергей беше сигурен, че сега тя ще се хвърли върху него и ще забие нокти в лицето му. Дори вдигна отбранително ръце. Но жена му все така стоеше с гръб към него. Виж ти! Оказва се, че и тая горда грузинка можеш да я сложиш на мястото й!
Обезсиленият от избухването си Висницки рухна на стола.
— И аз цял живот търпях това… — вече по-тихо проговори той, като гледаше в масата. — Но вече край! Ще се подчиняваш на всяка моя дума. Направо е щастие, че официалният ръководител на лабораторията е Ветров. Забележи, идеята беше моя. Сега това ни спасява живота. Ти какво, Нина?
Сергей успя все пак да види как дългото острие на наточения като бръснач кухненски нож се вряза в корема му. После нетърпимата болка го парализира. Той само гледаше безмълвно в очите на жена си, която също така мълчаливо и без да сваля очи от него, все забиваше и забиваше ножа в тялото му.
Чак след няколко минути Нино отстъпи крачка назад и загледа как се свлича на пода омекналото тяло на Сергей.
Тя отиде до мивката. Изми ножа, после ръцете си. Избърса вече чистото блестящо острие и прибра ножа на мястото му. Повече изобщо не погледна онова място в кухнята, където се бе разляла локвата кръв. После Нина Вахтанговна влезе в стаята си и отвори прозореца.
Далеч долу дребните хорица бързаха по своите си работи.
„Да стъпиш на перваза, да вдъхнеш с пълна гръд и да се хвърлиш: Като птица… Интересно, за какво е мислела Надя, преди да пристъпи в бездната — запита се Нино, като за пръв път през тия години си спомни жената на Иля. — Не знам какво е чувствала тя, но аз бих почувствала освобождение. И усещане за полет.“
Нина дори се надигна на ръце, като се опитваше да се качи на перваза.
„Не — спря се тя и затвори крилата на прозореца. — Би било прекалено голямо щастие да си разреша този полет. Аз не можах да спася дъщеря си. Значи трябва да споделя съдбата й. Моето момиче, моята Тамрико…“
Нино още дълго стоя до прозореца, притиснала чело към стъклото. После отиде до телефона и набра един номер.
— Обажда се Свимонашвили — каза тя в слушалката.
— Вячеслав Иванович го… — започна секретарката.
— Свържете ме с Грязнов.
Явно тонът на Нино беше толкова необичаен, че жената на другия край на линията отговори:
— Добре. Почакайте минутка. Ще се опитам.
От дванадесет часа по обяд инфекциозната болница жужеше като разбунен кошер. Във всяко отделение завеждащите с мъка разгонваха от прозорците болните, медицинските сестри, дори лекарите. Хората, изопнали вратове и избутвайки се един друг, гледаха как от триетажната сграда изведоха тъмнокос младеж, който отнесено се усмихваше на здраво хваналите го омоновци.
— Това е шефът на тяхното престъпно АД — авторитетно заяви някой от болните.
— Какво говорите, той се усмихва. Значи е външен човек — кокетно му отвърна една болна, чиято коса беше цялата на ролки.
— Стресов ступор — авторитетно заяви някаква сестра.
— Абе той си е пиян! — различи познатите симптоми друг болен.
— Не, напушен е! — уверено заяви още един, седемнадесетгодишен.
— Ама пък колко милиция е надошла! — плесна с ръце някаква санитарка.
— А ей оня високият младеж пак хукна към сградата…
— Ти пък „младеж“! Това е директорът на ФСС!
— Айде стига бе — чак пък директорът на ФСС! Сигурно е някой оперативник.
— Обаче лекарката, оная — заложничката, сега е в реанимацията. И едно ранено ченге са вкарали там.