Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Ела насам… — извика ми той.

— Възхищавам се на трофеите ти.

— О! Е, чувствай се като у дома си…

Боже мой, мина ми през ума, сега, когато можех да освободя съзнанието си от всички фантасмагории, сега, когато действително можех да използвам разума си, що за идиотщина беше това — да съм принуден да взема дъщерята на това чудовище? Сигурно ми се е счуло. Отраженията от тази проклета гарафа бяха върнали паметта ми назад и докато спомените ми се рееха над Пролома, той беше подметнал нещо за един милион долара, но мисловните ми процеси бяха така объркани в онзи миг от виденията, които не исках да виждам, борех се така отчаяно да не видя онова, което щеше да ме погълне и унищожи, че не можех да си възстановя точните му думи…

— Ела насам при мен — каза ми Джона.

Стоеше на прага по гащета и кашмирени чорапи в лимонов цвят.

— Да, да, разбира се…

Той протегна врат напред, за да ме види по-хубаво.

— Добре ли си?

— Разбира се, добре съм.

— Защо трепериш тогава? Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Родни — извика той. — Донеси бензедрин.

Отведе ме до спалнята си — огромна стая с камина и легло с необичайни размери, а Родни се появи откъм банята с шишенце таблетки и чаша вода.

— Вземи две — рече Джона. — Ще се дооблека сам, Родни.

Родни се поклони и излезе.

— Тези хапчета ще те оправят — каза Джона.

Глътнах две таблетки бензедрин с половината вода, той взе шишенцето и чашата и се засмя.

— Седни.

Седнах на тапицираното с брокат кресло.

— Страхотен шок, а? — подхвърли ми той. Отново се засмя. — Един милион долара в брой.

Пак чувах същите думи. Само от споменаването им онези отразени светлини отново пламнаха и заиграха в главата ми. Проклетата гарафа. Попитах го:

— Значи правилно съм чул?

— Да.

— Ти знаеше ли за това?

— Дали съм знаел ли? Аз го предложих…

Той влезе в тоалетната си стая и донесе синя трикотажна риза от „Брукс Брадърс“ и чифт черни обувки. Пусна обувките на килима и намъкна ризата през главата си.

— Ти ли си го предложил?

— Милдред настояваше за половин милион, а аз за един.

— Милдред ли?

— Маргарет. Мидж. Името й всъщност е Милдред. Тя си го смени. Заради нумерологията. Една от ранните фази на мистичния й живот.

— Това не го знаех.

— Нашето семейство винаги ще има с какво да те изненада. Той седна на леглото и извади калъпите от обувките си. Бяха марка „Пийл“ с дупчици отпред на върховете. — Но сигурно не е необходимо да ти го казвам.

— Не мога да го проумея — казах. — Не мога да го проумея.

— Защо? Какво е за него един милион? Та той има сто милиона, че и повече, а тя му е най-скъпа на сърцето. — Той остави обувките си незавързани и черните връзки от китова кожа увиснаха, погледна към мен и със сериозен тон заяви: — Това се отнася и до мен, макар че понякога се джафкаме. На нея трябва да й се помогне, и то веднага. Може би ти ще успееш да го направиш. Поне се надявам.