Амазония
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амазония». Краткое содержание книги:
Четири години по-късно неговият шеф получава съобщение от бразилска морга, потвърждаващо смъртта.
В свръхсекретна папка има фотография на агента, направена преди убийството. На снимката той е размахал единствената ръка,
която му е останала, след като снайперски куршум е отнесъл другата.
В друга свръхсекретна папка се съхранява фотографията, направена в моргата.
На нея се вижда тялото на агента с две ръце.
Какво се е случило там?
Специално подбран екип от учени и военни се отправя на експедиция, за да разбере истината.
На всяка цена!
17.
Лечебно средство
17 август, 16:16 ч.
Амазонската джунгла
Луи реши да направи една последна инспекция. Бе навил ръкавите на ризата си и преметнал окървавеното си сако през ръка. Следобедът бе много топъл. Тук обаче не след дълго щеше да стане горещо, наистина горещо. Огледа развалините на селището и се усмихна доволно.
Един колумбийски наемник, по прякор Маската, застана мирно, когато Луи се приближи до него. Висок близо метър и деветдесет, притежаваше свирепост, съответстваща на ръста му. Бивш телохранител на шеф на наркокартел, някога бе поел самоотвержено върху собственото си лице сярна киселина, плисната върху работодателя му. Половината от лицето му представляваше плътна мрежа от съединителна тъкан. След това неблагодарният шеф го уволни. Първо, заради безобразния му вид и второ, задето с него му напомняше на какво малко разстояние се бе доближила смъртта до собствената му личност. Луи обаче ценеше лоялността. Този човек щеше да се справи чудесно със задълженията на Брайл.
— Маска, колко време остава за разполагането на останалите заряди?
— Половин час — отговори новият му заместник.
Луи кимна и погледна часовника си. Времето бе недостатъчно, но иначе всичко вървеше по разписание. Ако руснакът не бе успял да включи проклетия Джи Пи Ес, Луи щеше да разполага с много повече време, за да се наслаждава на победата си.
Въздъхна и отмести поглед върху поляната. Там се бяха събрали общо осемнайсет пленници, всички на колене, всички с ръце, вързани на гърба. Единият край на примка, поставена на шията им, бе вързан за глезените. Опиташе ли се някой да се отвърже, примката щеше да го задуши. Няколко пленници вече стенеха, тъй като въжетата се бяха впили в плътта им. Останалите, неподвижни, продължаваха, да се потят и да кървят под лъчите на силното слънце. Луи забеляза, че Маската бе все още до него.
— Останаха ли индианци бан-али?
— Живи не, господин докторе.
Селото бе наброявало над стотина души. Сега щеше да има още едно безследно изчезнало племе.
— А долината? Огледахте ли я цялата?
— Да, господин докторе. Проходът е единственият път, по който може да се влезе или излезе в нея.
— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.
Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.
Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.
Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата рейнджъри отправиха към него погледи, изпълнени с ненавист. Дребната азиатка се бе поуспокоила донякъде. Бе затворила очи и произнасяше беззвучни молитви. Коуве продължаваше да наблюдава света стоически. Луи се спря пред последния пленник. Погледът на Натан Ранд не се отличаваше от този на рейнджърите. В него обаче все пак имаше още нещо. Хладна решителност.
На Луи не му бе приятно да гледа този човек в очите, но не отмести поглед. В лицето на Натан видя сянка на баща му. Същата коса с пясъчен цвят, същите скули, същия нос. Това обаче не бе Карл Ранд и за изненада на Луи той изпита разочарование от този факт. Удовлетворението, което бе очаквал да получи от пленяването на сина на Карл Ранд, липсваше. Установи, че всъщност изпитва нещо като уважение към младия човек. По време на пътешествието дотук Натан бе показал, че притежава не само смелост, но и съобразителност. Прояви тези качества дори когато видя сметката на агента на Луи. Накрая тук бе показал своята лоялност, готовността си да жертва собствения си живот заради своя екип. Сами по себе си това бяха качества, достойни за възхищение, макар да пречеха на плановете на Луи.
Очите на Натан притежаваха твърдостта на полирани камъни. Очевидно бе изпитвал неутешима болка и въпреки това бе оцелял. Луи си спомни за своя приятел от хотела във Френска Гвиана, човека, успял да оцелее на Дяволския остров. Спомни си как този човек бавно отпиваше от чашата бърбън. Човекът имаше същите очи. Това не бяха очите на баща му, очите на Карл Ранд. Това бе различен човек.