Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Султанът вдигна ръце и изкрещя с подигравателно изумление:
— Ти няма защо да умираш! Та нали съм ти обещал да те издигна над всички гърци. Единственото, което трябва да направиш, е да наредиш на красивия си син да изпълнява всичко, което го накарам да върши.
Куропалат Лукас Нотарас отвърна:
— Не е необходимо да се унижаваш, та да намериш претекст за моето унищожение. Аз вече се смирих пред Бога, защо ми трябва да се смирявам и пред теб? Това няма да спаси нито мен, нито моите синове. Но аз бих те помолил да задоволиш моето чисто човешко любопитство. Защо трябва да умра, противно на всички политически правила и закони?
Султан Мехмед наведе свирепото си младо лице към него и изсъска:
— Ти предаде своя василевс. Така ще измениш и на мен. Куропалат Нотарас наведе глава и още веднъж призна:
— Ти наистина си справедлив, Боже!
След което помоли първо да обезглавят синовете му, за да е сигурен, че няма да предадат гръцката си вяра, за да спасят живота си. Султанът разреши. Нотарас сам накара синовете си да коленичат — първо по-големият, а след него по-малкият, — като им говореше спокойно, докато палачът отсичаше техните млади глави. Нито една сълза не се появи в тъмните му очи, макар че султан Мехмед нарочно се наведе напред, за да наблюдава по-добре лицето му.
Когато и двамата младежи бяха вече мъртви, куропалатът рече:
— Господи, Боже мой! Изправям се пред твоя съд. Ти имаш право да ме съдиш, но никой смъртен няма това право! — След което се смири, наведе глава и плачейки с горещи сълзи, се помоли така, както се молят простичките люде. — Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника!
Той се помоли още малко вътре в себе си, изправи се и последва чаушите до колоната на Аркадий, където коленичи в кръвта на собствените си синове и спокойно зачака смъртта. Султанът нареди да поставят главата му на колоната — по-високо от главите на другите гърци. След това Мехмед, наситил се на кръв и воня, се оттегли в своята копринена шатра. А мен ме отпрати, макар да вярвах, че чашата ми се беше препълнила.
Но когато се обърнах, за да си отида у дома, облечен в зелено чауш ме последва на двадесет стъпки разстояние. Знам, че няма да ме забрави.
ЕПИЛОГ
Това го пише Мануил, синът на Димитър. Онзи Димитър, дето беше носач на дърва, на служба при стария император Мануил. Но този Мануил, що пише, беше слуга на господаря Йоханес Ангелос, когото латинците наричаха Жан Анж, а турците му викаха Ангел и се страхуваха от него.
Когато господарят ми свърши това, дето трябваше да пише, аз му показах парите, що бях скрил в мазето, и златния църковен потир, дето бях спасил от Коранската обител. Казах му:
— Много от латинците са купили свободата си чрез султанските везири. Откупи своята свобода и нека да избягаме от този град на смъртта.
Той ми рече:
— Не, не. Смъртта е най-голямата милост, дето може да ме постигне, ала ти трябва да живееш и да се довериш на турското милосърдие, защото си от онези, които винаги оцеляват, тъй като са такива, каквито са, и никой нищо не може да направи, за да ги промени.
Господарят ми беше будувал вече много нощи, а напоследък беше престанал да яде и да пие и се беше отдал на абсолютни пости. Затуй главата му така се обърка, та не знаеше какво, е добро за него самия.
На третия ден след завладяването на града султан Мехмед проводи за моя господар. Аз го последвах на разстояние и никой не ме възпря. И други гърци се бяха насъбрали около колоната на Константин, за да видят какво щеше да става.
Султан Мехмед посочи главата на император Константин, чиито очи бяха изтекли и беше започнала да мирише, и извика:
— Превзех Константинопол с меч и с меч посякох императора на гърците, от когото наследих този град. Има ли някой, който да оспорва завоюваното с меч от мен наследство?
Господарят ми излезе напред и каза:
— Аз оспорвам наследството ти, турски емире Мехмед! Роден съм с пурпурни ботуши и ще ги запазя до смъртта си. Кръвта ми е императорска. Аз съм единственият законен наследник, василевс на Константинопол, макар че ти не знаеш това!
Но султан Мехмед изобщо не се учуди на думите му, само поклати глава и рече:
— Знам всичко, което ми е необходимо. Дори баща ми знаеше твоята тайна, а ти си въобразяваше, че си я скрил от всички. Това не е нищо ново за мен, защото аз имам очи и уши във всички християнски държави — дори в Авиньон. Защо мислиш ти позволих да си заминеш миналата есен и ти дадох шепа драгоценни камъни като подарък на прощаване?
— Знам, че събираш хора, както Аристотел е събирал природни причудливости. Ти веднъж каза, че нищо човешко не може да те удиви, тъй като умееш да виждаш през всеки. Аз не те ли удивих?