Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Дъщеря ти те познаваше — рекох аз — и те осъди! Твоите хора я убиха при Керкопорта, когато се опитваше да измие името ти от петната на предателството!
Нотарас пребледня от ужас и погледът му остана неподвижен.
— Аз нямам дъщеря! — горчиво каза той. — Никога не съм имал дъщеря! Имам само двама сина. Какви са тези глупости за Керкопорта?
Куропалатът погледна молещо към султана, после към своите съграждани, които се отдръпнаха, оставяйки празно пространството около него. С ужасно усилие на волята си той превъзмогна страха, усмихна се — макар че ъгълчетата на устата му потреперваха — и се обърна към Мехмед:
— Този човек, твоят посланик, те мами! Той сам може да бъде свидетел за това, колко пъти безрезултатно съм го молил да сътрудничи в твоя полза. Но от чиста амбиция и алчност той отблъскваше моята помощ, за да може да действа сам и да спечели благоразположението ти за моя сметка. Не знам какво е направил за теб, но то едва ли може да е нещо значително. Та той беше приятел с Джустиниани и латинците. Бог ми е свидетел, че аз съм ти служил много по-добре от него.
Султанът студено се усмихна, даде ми знак с ръка и каза отново:
— Неподкупнико, имай търпение!
Той повика ковчежника си, след което се обърна към гърците и рече:
— Вървете с моя ковчежник и потърсете сред пленниците в лагера и на корабите мъжете, чиито имена съобщихте. Много от тях може да са предрешени, за да скрият своя ранг, и няма да се издадат, ако само мой човек вика имената им. Вас те ще познаят и ще ви се доверят. Откупете ги от търговците на роби и от войниците. Разрешавам за всеки един от тях да платите по хиляда аспри, толкова важни са те за моите планове.
Гърците се възхитиха на неговото благоразположение и с готовност последваха ковчежника, разговаряйки оживено и вече разпределяйки по-важните постове в управата на града помежду си. Ала Мехмед усмихнато ме погледна, защото знаеше, че умея да чета неговото сърце. Нотарас беше отведен обратно в своя палат и султанът пожела бързо оздравяване на неговата съпруга.
Към мен той повече не погледна, а препусна обратно към лагера си, за да отпразнува победата. Вървях с него до Влахернския палат, където се спря, за да разгледа опустошените и ограбените от венецианците зали. Обърна се към свитата си и цитира древен поет:
— „Бухал крещи сред колонадите на Ефрасиаб, паяци са стражници пред императорските порти.“
Карисиосовата врата беше отворена, а през преградния ров беше построен мост. Там ни настигна един възбуден еничарски офицер, просна се в краката на султана и запита какво да правят с критските моряци, които са се затворили в две от кулите на Акрополския нос и отказват да сложат оръжие.
Турците можеха живи да ги изгорят в тези кули, като натрупат наоколо им дървета и ги запалят, но ми се струва, че в султанската войска едва ли имаше много войници, които щяха да се съгласят да участват в такова трудоемко и опасно мероприятие, пред възможността за грабеж, и то заради шепа инатливи християни. Мехмед също знаеше това и не можеше да си позволи неподчинението на еничарите тъкмо сега. Затуй само кимна с глава и благородно рече:
— Уважавам храбростта и на християните. С куража си те са заслужили своя живот. Нека да запазят оръжието си, товарите си и необезпокоявано да се качат на своя кораб.
Съмнявайки се в обещанията на турците, христяните се съгласиха да напуснат кулите едва привечер, когато с багажите и с оръжие в ръка се спуснаха по обезлюдените улици на плячкосаната и изоставена вече от агаряните част на пристанището. По пътя си те успяха да спасят от обезчестение няколко монахини от близкия малък метох.
Върнах се при Керкопорта и погребах тялото на Ана Нотарас в една от огромните вдлъбнатини в крепостната стена, направена от глюллето на турски топ. Струва ми се, че не можеше да има по-добър и по-почтен гроб от това. Помислих си, че един ден кафявите й очи може да се отворят отново под формата на тъмни цветя и да гледат над града от неговите руини.
В този град, залят от кръв и грабежи, човешкият живот беше по-евтин и от по-малко значение, отколкото можех да си представя. Веднага след като султанът напусна града, турците започнаха да се избиват помежду си за плячката и за по-хубавите жени. Непросветените дервиши се самовъзбуждаха в религиозен екстаз и кълцаха парче по парче пленените гърци, които отказваха да признаят техния пророк.
Покрусен се скитах сред този кошмарен хаос, но никой не посмя да ме доближи. Не управлявах крачките си, а се оставих краката да ме водят накъдето си поискат, тъй като ми беше предопределено да видя всичко, което се случваше в града. Има обаче граници на това, което човек може да издържи. След тях всички сетива се притъпяват — очите не виждат и умът не разбира. Бях се нагледал на ужаси и безчовечни дела и вече нищо не можеше да нарани сърцето ми.