Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Мехмед влезе в черквата, придружен от своята свита, и аз бях сред първите, които го последваха. На пода се въргаляха няколко окървавени трупа и група еничари бяха заети с ограбването на катедралата. Чупеха иконите и откъртваха обкованите със злато и сребро рамки, събираха на куп книги, подвързани със слонова кост, и свещени съдове, завесите на олтара и избродираните с перли филони на поповете. По средата на залата един еничар разбиваше с брадва мраморните подови плочи в търсене на скрити съкровища.
Султан Мехмед отиде до него, безмилостно го простря, удряйки го с жезъла, и извика с почерняло от гняв лице:
— Не разбивай имуществото ми! Всичко, що е движимо, съм го обещал на вас! Сградите обаче са мои!
Другарите на еничаря бързо го изтеглиха за краката преди султанът да го е убил. Някой можеше да си помисли, че гневът на Мехмед идваше от завист по огромните богатства, които подчинените му щяха да натрупат, но това не е в неговата природа. Не за богатства мечтае той, а за власт.
Султанът остана прав, загледан в гигантските размери и неописуемата пищност на черквата, все едно че не вярваше на очите си. Младите офицери от неговата свита не можеха повече да се въздържат. Един от тях потопи ръката си в локва кръв, засили се към стената, подскочи и удари с окървавената си ръка по мрамора толкова нависоко, колкото можа да достигне.
— Това е моя знак! — извика той.
Червеният отпечатък беше толкова високо, че трима трябваше да се качат един връз друг, за да го достигнат.
Султан Мехмед взе от охраната си един позлатен лък, опъна го и изстреля позлатена стрела в най-високата част на гигантския купол.
— А това е моя знак! — извика той, след което се огледа наоколо и заповяда на еничарите да разрушат иконостаса и да оголят олтара.
Преградната стена се сгромоляса и той нареди:
— Викайте всички в хор: „Мехмед, турски емир и син на Мурад, е дошъл, за да посвети най-голямата християнска черква на единствения Бог, Аллах!“
Войниците, които за момент бяха забравили грабежите и бяха последвали султана в черквата, подеха този вик, който дълго ехтя под тези прекрасни сводове. В този момент стана чудо. Иззад олтара се появиха, един след друг, двадесет гръцки архиереи, попове и монаси, всички облечени в церемониалните си одежди, носейки знаци и свещени църковни хоругви. Те приближиха султана, коленичиха пред него и се предадоха в ръцете му. Сред тях беше и Генадий. По време на щурма се бяха крили в една от тайните одаи на черквата.
Това, изглежда, ставаше като по предварителна тайна уговорка и можеше да обясни султанския гняв при вида на еничаря, които къртеше пода. Сега той се обърна към еничарите и заяви:
— Това са мои пленници, тъй като се предадоха на мен. Никой да не посмее да ги докосне. Въпреки това аз ще ви платя като компенсация по сто аспри за всеки един от тези екзалтирани християнски свещеници. Заведете ги в някой манастир, по техен избор, и ги поставете под охраната на чаушите.
В един глас архиереите и поповете направиха своя избор:
— Нека това да бъде Пантократорската обител.
В този момент султанските дервиши и папази извикаха, че е време за обедна молитва. Султанът нареди да му донесат вода и бързо се изми, докато еничарите отвеждаха християнските свещеници. Мехмед пристъпи в олтара, стъпка кръста с краката си, обърна лице на изток и молитвата започна. Цялата султанска свита и всички агарянски войници се проснаха на земята, удариха челата си в пода и с молитвите си посветиха най-славната християнска черква на Аллаха.
След молебена султанът заповяда на дервишите да прочистят с розова вода цялата сграда от християнските нечистотии.
Когато на излизане той закрачи по широката пътека, аз застанах отпреде му и никой не направи опит да ме възпре. Стоях безмълвен насреща му и той ме позна. Лицето му посивя и оглеждайки се наоколо, Мехмед попита:
— Ангеле, дошъл ли си вече за мен?
После се окопити, вдигна ръка и нареди на подчинените си:
— Никой да не го закача!
Приближи се до мен, докосна лицето ми с ръка, изсмя се и възкликна:
— Значи все още си жив, Неподкупнико! Вярваш ли сега, че ще държа конете си в папските черкви?
— Ти знаеше това по-добре от мен — отвърнах аз. — Не ми беше писано да умра по стените на моя град. Нареди да ме обезглавят, за да бъде пълна победата ти.