Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Точно под масивния камък вратата стоеше открехната. Братята мълчаливо се спогледаха и тръгнаха напред. Когато стигнаха до нея, се промъкнаха вътре. Едната от стените оформяше коридор, който водеше наляво и се губеше в мрака.
Пар се намръщи. Не бе очаквал, че Гробницата е цяла сграда. Беше мислил, че представлява едно обширно помещение, в чийто център се намира Мечът на Шанара. А това предполагаше нещо друго.
Погледна Кол. Брат му бе очевидно разочарован, като ту проучваше входа, ту поглеждаше към тъмната гора зад себе си. Кол се протегна и дръпна вратата. Тя се помръдна с лекота при докосването. Приближи се.
— Прилича на капан — така тихо прошепна, че Пар едва го чу.
Пар мислеше същото. Врата на гробница, която не е била отваряна триста години и е престояла в климат като този, не би трябвало веднага да се отвори. Лесно беше някои да я затвори, след като влязат вътре.
И все пак знаеше, че ще влезе. Вече го бе решил. Прекалено много беше преживял, за да се откаже точно сега. Повдигна вежди и въпросително изгледа Кол. Какво предлагаше той?
Устата на Кол се сви, знаейки, че Пар е решен да продължи независимо от риска. Нужно му беше голямо усилие, за да каже:
— Добре. Ти влизаш за меча, а аз ще пазя тук. — Голямата му ръка потупа Пар по рамото. — Но побързай!
Пар кимна, усмихна се победоносно и също потупа брат. След това мина през вратата и внимателно се плъзна по коридора в мрака. Влезе колкото може по-навътре единствено на светлината отвън, но тя бързо изчезна. Пипаше стените, за да открие къде свършва коридорът, но не намери нищо… След това си спомни, че все още носи камъка, даден му от Дамсън. Извади го от джоба си, стисна го в дланите си, за да го стопли, и го насочи напред. Сребристата светлина озари мрака. Усмихна се безстрашно. Отново продължи, заслушан в тишината и загледан в сенките.
Мина по няколко стъпала надолу и попадна във втори коридор. Вървя доста повече, отколкото мислеше, че е възможно и за пръв път се почувства неспокоен. Вече не беше в Гробницата, а някъде далеч под земята. Как така?
След това коридорът свърши. Влезе в стая с изрисувана стена и спря дъха си така рязко, че почувства болка. Там, по средата на стаята, със забито в червения мрамор острие беше Мечът на Шанара.
Премигна, за да се увери, че не греши, след това пристъпи напред.
Острието беше чисто и гладко. На дръжката бе издълбан образ на ръка, хвърляща фенер в небето. Талисманът светеше в слабата светлина със син цвят.
Нар усети, че гърлото му се сковава. Това наистина беше.
Мечът!
През него премина вълна на възбуда. Едва се удържаше да не извика Кол. Отпусна се. Беше рискувал всичко само заради нюха си и бе успял. Проклятие, бил е прав през цялото време! Мечът на Шанара наистина беше в Дупката, скрит от дървета, мъгла, храсти, Призраци!…
Бързо прогони възбудата. Мисълта за Призраците му напомни колко несигурна е позицията му. Имаше време за поздравления, когато излязат с Кол от тази миша дупка.
Имаше няколко стъпала, върху които се намираше мраморът с Меча, така че тръгна към тях. Но когато изкачи първото, нещо се отдели от сянката до стената. Да миг замръзна, а ужасът го стисна за гърлото.
Една-единствена дума прокънтя в главата му: Призрак!
По веднага разбра, че е сгрешил. Не беше Призрак. Бе мъж, облечен в черно с наметало с качулка, а на гърдите му бе извезана бяла вълча глава. Страховете на Пар не намаляха, когато разбра кой е другият.
Мъжът, които приближаваше, бе Римър Дол.
При входа на Гробницата, Кол чакаше с нетърпение, беше облегнал гръб на камъка и се взираше в мъглата. Нищо не се движеше. Никакъв звук не достигаше до него. Изглежда беше сам, въпреки че не се чувстваше така. Светлината на утрото се спускаше между дърветата и го къпеше в сивотата на мъглата си.
Пар вече отдавна го нямаше. Не би трябвало да му е отнело толкова време.
Бързо погледна към тъмния вход на Гробницата. Реши да чака още пет минути и след това да влезе.
Римър Дол се спря на десетина стъпки от Пар, посегна небрежно и отметна качулката си. Лицето му беше без маска, но на тази светлина едва се различаваше. Но това нямаше значение. Пар би го познал навсякъде. Единствената им среща преди много седмици в „Сините бакембарди“ не бе нещо, което можеше да се забрави. Беше се надявал никога да не се повтори, но ето, че пак бяха лице в лице. Римър Дол, Първият Търсач на Федерацията, човекът, който го бе последвал из целия Калахорн и на няколко пъти почти го беше стигнал, най-накрая успя.
Вратата, през която беше влязъл Пар, все още бе отворена и той се приготви да бяга.
— Почакай, Пар Омсфорд — каза другият, сякаш четеше мислите му. — Толкова ли бързаш да избягаш? Така бързо ли се плашиш?