Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Покровителството, оказано от едно толкова уродливо същество на това тъй злочесто създание, спасяването на осъдената на смърт от Квазимодо бе действително особено трогателно. Двама низвергнати от природата и обществото се доближаваха в нещастието си и си помагаха взаимно.
След няколко минути на тържество Квазимодо се вмъкна внезапно в църквата и изчезна с товара си. Народът, влюбен във всеки подвиг, го следеше с очи в тъмния кораб, съжалявайки, че той се отскубна тъй бързо от неговото възхищение. Изведнъж го зърнаха на единия край на галерията на френските крале, той я прекоси, тичайки като безумен, вдигнал високо в ръцете си грабнатата девойка, като повтаряше непрекъснато:
— Убежище!
Тълпата избухна повторно в аплодисменти. Когато прекоси галерията, той пак се скри във вътрешността на църквата. Миг по-късно се появи на горната площадка, все още с циганката на ръце, тичащ като безумен и викащ:
— Убежище!
Тълпата продължаваше да ръкопляска:
Най-сетне той се показа за трети път на върха на кулата с голямата камбана, показа като че ли с гордост оттам на целия град девойката, която бе спасил, и гръмкият му глас, който хората чуваха тъй рядко, а той самият не чуваше никога, се възнесе три пъти в изстъпление сякаш до самите облаци:
— Убежище! Убежище! Убежище!
— Браво! Браво! — крещеше народът от своя страна и този мощен възглас учуди тълпата, събрана върху другия бряг на Сена, на Гревския площад, и отшелницата, която все още чакаше с вперен в бесилката поглед.
КНИГА ДЕВЕТА
I. БЪЛНУВАНЕ
Клод Фроло не беше вече в църквата, когато приемният му син разкъса така решително гибелната примка, която нещастният архидякон бе затегнал около циганката и около самия себе си. Той се прибра в ризницата, смъкна от себе си стихара, расото и епитрахила, хвърли ги в ръцете на учудения клисар, измъкна се през тайната вратичка на манастира, заповяда на един лодкар от Терена да го прекара на левия бряг на Сена и потъна в стръмните улички на Университета, без да знае сам къде отива, срещайки на всяка крачка весели групи жени и мъже, които бързаха „да стигнат навреме“, за да не пропуснат обесването на вещицата. Блед, разстроен, по-смутен, по-сляп и по-подплашен от нощна птица, пусната сред бял ден и подгонена от орляк хлапетии, той бе загубил представа къде се намира, за какво мисли и дали не бълнува. Бързаше, крачеше машинално, тичаше наслуки по улиците, шмугвайки се ту з една, ту в друга, преследван от мисълта за Гревския площад, ужасното лобно място, което усещаше смътно зад себе си.
Заобиколи възвишението Сент Жонвиев и излезе най-сетне извън града през Порт Сей Виктор. Докато все още виждаше зад себе си кулите, извисяващи се над стените на Университета, и редките къщи на предградията, тоя продължаваше да тича. Когато най-сетне една неравност на почвата скри напълно от погледа му омразния Париж, когато сметна, че е вече на сто левги от него, в нивята, в пустошта, архидяконът се спря и му се стори, че може свободно да си поеме дъх.
Тогава го обзеха ужасни мисли. Той погледна ясно в себе си и изтръпна. Спомни си за злочестата девойка, която го бе погубила и която той на свой ред бе погубил. Хвърли блуждаеш поглед към двойния лъкатушен път, който съдбата им бе предопределила да изминат, докато се срещнат, сблъскат и смажат безмилостно един друг. Размисли се за безумието на вечните обети, за суетата на целомъдрието, науката, религията, добродетелта, за ненужността от бог. Отдаде се е ожесточена наслада на тези престъпни мисли к колкото по-дълбоко потъваше в тях, чувствуваше, че в гърдите му се надига сатанински кикот.