Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Щом привърших обиколката, се върнах в кухнята и приготвих половин кана топла напитка от печено кафе. После се качих в куличката, на пръсти, за да не ме изненада Кристофано.
— Благодаря! — извика възторжено Клоридия в мига, в който отвори вратата.
— Направих го само за вас — осмелих се да й кажа, почервенявайки като домат.
— Обожавам кафето! — рече тя, затвори очи и вдъхна опиянена парата, която се разнасяше от каната из стаята.
— Там, откъдето идвате вие, в Холандия, много кафе ли се пие?
— Не. Но както си го направил ти, разредено и обилно, много ми харесва. Припомня ми майка ми.
— Радвам се. Но бях разбрал, че не я помните.
— Наистина е така — отговори тя припряно. — Искам да кажа не си спомням дори лицето й, а само уханието на кафе, което, както по-късно разбрах, е приготвяла великолепно.
— И тя ли е била италианка като баща ви?
— Не. Да не си дошъл, за да ме тормозиш с въпроси?
Клоридия помръкна — бях развалил всичко. Но после видях да търси очите ми и да ми дарява красива усмивка.
Покани ме любезно да седна, като ми показа едно столче.
Извади от един скрин две купички и сладкиш с анасон, после ми сипа кафе. Седна пред мен, на ръба на леглото, като започна да отпива на малки, скъпернически глътки.
Не ми идваше наум какво да кажа, за да запълня тишината. А не смеех да й задавам още въпроси. Впрочем Клоридия изглеждаше приятно унесена да топи парченца от сладкиша в топлото питие и да го отхапва, едновременно грациозно и лакомо. Разтопих се от нежност, докато я гледах, и усетих очите ми да се навлажняват, когато си представих, че заравям нос в косите й и докосвам с устни челото й.
Клоридия вдигна поглед:
— Вече от дни разговарям само с теб, а все още не знам нищо за твоя живот.
— Съвсем малко от него може да ви заинтригува, дона Клоридия.
— Не е вярно — например откъде си родом, на колко си години, как и кога си дошъл тук.
Описах накратко миналото ми на подхвърлено дете, обучението си, което дължах на възрастната монахиня и благосклонното отношение на синьор Пелегрино към мен.
— Значи си образован. Така и предполагах от твоите въпроси. Имал си късмет. Аз пък, когато загубих баща си на дванайсет години, трябваше да се оправям с малкото, на което беше успял да ме научи — каза тя, но усмивката не напусна лицето й.
— Значи сте научили италиански от баща си. И все пак го говорите прекрасно.
— Не, не съм го научила само от него. Когато останах сама, живеехме в Рим. После други италиански търговци ме заведоха обратно в Холандия.
— Трябва да е било доста тъжно.
— Затова сега съм тук. Плаках години в Амстердам, спомняйки си колко бях щастлива в Рим. Междувременно четях и учех сама, в малкото време, което ми оставаше между…
Нямаше нужда да завършва изречението. Със сигурност имаше предвид страданията, които животът отрежда на сираците и които бяха повели Клоридия по пътя на отвратителната продажност.
— Така обаче успях да си платя свободата — продължи тя, сякаш бе отгатнала моята мисъл — и можех най-накрая да следвам житейския път, който се крие в моите числа…
— Вашите числа?
— Ами да, ти не познаваш нумерологията — каза Клоридия мило и ме накара да изпитам неудобство. — Добре тогава — започна тя, — трябва да знаеш, че числата на нашата рождена дата, а също и тези на останалите важни дати от нашия живот, съдържат в себе си тайните на цялото ни съществувание. Гръцкият философ Питагор казвал, че посредством числата може да се обясни всичко.
— И числата на вашия живот ви доведоха тук, в Рим? — попитах, без да вярвам кой знае колко.
— Не само това: аз и Рим сме едно и също. Съдбите ни зависят една от друга.
— Но как е възможно това? — попитах удивено.
— Числата говорят ясно. Аз съм родена на 1-ви април 1664. Докато рожденият ден на Рим…
— Как — и един град ли може да празнува рожден ден?
— Но разбира се. Не знаеш ли историята за Ромул и Рем, за вълчицата и за полета на птиците, и за това как е бил основан градът?
— Естествено, че я знам.
— Е, добре, Рим е бил основан в един определен ден — 21 април, 753-та година преди Христа. И двете рождени дати, тази на Рим и моята, дават еднакъв сбор на цифрите. Обаче само в случай, че се изпишат правилно, както се прави в нумерологията, като започнем броенето на месеците от март, месец на пролетта и следователно на началото на новия живот. Така всъщност са правели древните римляни и така се прави и днес в астрологическия календар, който започва именно с Овена.