Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Късно е за това — каза Досън.
Клара вдигна вежда. Мълчанието се проточи, три удара на сърцето, после и четвърти.
— Значи трябва да събереш армия. Нали? — каза тя.
— Забранено ми е. Част от наказанието, докато изгнанието ми не изтече.
— В такъв случай — каза Клара и взе гергефа си — още тази вечер ще пиша на Фелиа, че ще се радвам, ако ме покани да ѝ погостувам в столицата.
— Клара…
— Иначе си съвсем прав. Не бих си и помислила да тръгна без ескорт. Ти ли ще говориш с Винсен Коу, или да го направя аз?
Досън се изненада от обзелия го гняв. Скочи и хвърли на пода писмото от Канл Даскелин. Идеше му да грабне някоя книга, джунджурия някоя, или стол например, да ги метне през прозореца и да ги чуе как се разбиват на плочките в дворчето долу. Клара не вдигна поглед от бродерията си, тънката игла пробиваше плата, прокарваше конеца през него и излизаше отново от горната страна, пробиваше и прокарваше. Устата ѝ беше стисната на черта.
— Симеон е и мой крал — каза тя. — Не само ти в този дом си с благородна кръв.
— Ще говоря с него — измърмори Досън през стиснато гърло.
— Извинявай, скъпи. Какво каза?
— Коу. Ще говоря с Коу. Но ако той не дойде с теб, и ти няма да ходиш.
Клара се усмихна.
— Би ли пратил при мен слугинята ми, скъпи? На излизане. Трябва да ми донесе принадлежностите за писане.
Ловджийската казарма бе извън гранитно-нефритените стени на имението. Беше дълга едноетажна сграда с тръстиков покрив, укрепен с плетени каиши и притиснат под тежестта на черепи и кости от едър дивеч. Прилежащият ѝ двор беше обрасъл с бурени по краищата, където мъжете не минаваха достатъчно често, за да отъпчат тревата; имаше сламени чучела за тренировките по стрелба с лък. Въздухът миришеше на кучешки изпражнения от кучкарника в съседство, огромно дърво хвърляше сянката си върху едната страна на казармата.
Иззад казармата се чуваха гласове и Досън тръгна натам. Петима от ловджиите стояха около стар пън и се гощаваха с прясно сирене и топъл хляб. Всичките бяха млади мъже, гологърди в жегата. Неочаквана носталгия жегна Досън под лъжичката. Имаше време, когато и той беше същият, повече или по-малко. Силен, самоуверен и способен да се наслади в пълна мяра на един слънчев ден. По онова време Симеон беше до него. Годините бяха ограбили и двамата.
Един от младежите го забеляза, изпъна се, вдигна ръка за поздрав. Другите го последваха без бавене. Винсен Коу стоеше най-отзад, с насинено и подуто око. Досън тръгна към групичката, без да поглежда другите.
— Коу. Ела с мен.
— Милорд — каза ловджията и побърза да го последва.
Досън тръгна с енергична крачка по широката пътека, която водеше от имението до изкуственото езерце на север. Сенките на спираловидните кули шареха земята.
— Какво е станало? — попита Досън. — Изглеждаш така, сякаш си се опитал да хванеш камък с клепачи.
— Нищо важно, милорд.
— Кажи.
— Снощи пийнахме повечко, милорд. Едно от новите момчета се поразвесели и… подхвърли нещо по мой адрес, пък аз го сметнах за обидно. А после го повтори и реших, че е редно да го коригирам.
— Нарекъл те е педераст?
— Не, милорд.
— Какво тогава?
През пролетта, преди началото на дворцовия сезон, водата в езерцето беше прозрачна като водата на бързотек поток. През есента, когато Досън се връщаше в имението, беше мътна и тъмна като чай. Рядко я беше виждал в разгара на лятото, когато зеленикавите ѝ оттенъци се насищаха от отраженията на дърветата до почти изумруден цвят. Няколко патици плаваха в езерцето и браздяха водата на разширяващи се триъгълници. Досън спря на крачка от брега. Тревата потъваше под краката му, разкаляна от водата. Смутеното мълчание на Винсен Коу му се струваше все по-интересно.
— Мога да попитам другите — каза Досън. — За разлика от теб, те ще ми кажат с готовност.
Винсен погледна над водата към далечните планини.
— Той се усъмни в честта на лейди Калиам, милорд. И намекна, че…
— А — прекъсна го Досън. В устата му загорча внезапен гняв. — Той още ли е тук?
— Не, милорд. Снощи братята му го занесоха в родното му село.
— Занесли са го?
— След като приключих с него, не беше в състояние да ходи, сър.
Досън се засмя. Над водната повърхност танцуваха мушици.
— Клара иска да се върне в Камнипол — каза той. — Втълпила си е, че може да ме сдобри с Маас.