Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Лейди Дъдли.
— Отче, имам нужда да изповядам греховете си и да ви помоля за съвет.
— Предполага се, че нямам право да ви изслушвам — каза той. — Наредено е да се молите направо на Бог.
Тя се огледа невиждащо из църквата. Нямаше ги вече красивите прозорци от рисувано стъкло, които бяха стрували на енорията толкова скъпо, преградата между нефа и мястото за хористите беше свалена.
— Какво се е случило? — прошепна тя.
— Взеха рисуваното стъкло от прозорците, и свещите, и потира, и преградата между нефа и мястото за хористите.
— Защо?
Той сви рамене.
— Нарекоха ги папистки капани за душата.
— Тогава може ли да говорим тук? — посочи Ейми към скамейката.
— Бог ще ни чуе и тук, както и навсякъде другаде — увери я свещеникът. — Да коленичим и да го помолим за помощ.
Той отпусна глава в ръцете си и за миг се помоли напълно искрено да може да намери думи, с които да утеши тази млада жена. Тъй като беше чувал някои от клюките от двора, знаеше, че задачата не е по силите му: тя беше изоставена. Но Бог беше милостив, може би нещо щеше да се появи.
Ейми коленичи с лице, заровено в ръцете, а после заговори тихо през щита на пръстите си.
— Съпругът ми, сър Робърт, предлага брак на кралицата — каза тя тихо. — Казва ми, че такова е нейното желание. Казва ми, че тя може да ми наложи развод, че сега тя е папата в Англия.
Свещеникът кимна.
— А какво каза ти, чадо мое?
Ейми въздъхна.
— Провиних се в греха на гнева и ревността — каза тя. — Бях разгневена и злобна, и се срамувам от онова, което казах и сторих.
— Дано Бог ти прости — каза тихо свещеникът. — Сигурен съм, че много си страдала.
Тя отвори очи и го стрелна с тъмен поглед.
— Изпитвам такава болка, та си мисля, че ще умра от нея — каза тя простичко. — Моля се на Бог да ме освободи от тази болка и да ме приеме в своята милост.
— В избраното от Него време — допълни свещеникът.
— Не. Сега — каза тя. — Всеки ден, отче, всеки ден е такова страдание за мен. Сутрин държа очите си затворени с надеждата, че съм умряла през нощта, но всяка сутрин виждам дневната светлина и разбирам, че е настъпил още един ден, който трябва да понеса.
— Трябва да се откажеш от мислите за собствената си смърт — каза той твърдо.
За негова изненада, Ейми му отправи най-сладката си усмивка.
— Отче, това е единствената ми утеха.
Той почувства, както беше чувствал и преди, че не може да съветва една жена, изправена пред такава дилема.
— Бог трябва да бъде твоята утеха и убежище — каза той, прибягвайки до познатите думи.
Тя кимна, сякаш не беше много убедена.
— Трябва ли да дам съгласието си за развод? — попита го тя. — Тогава той ще бъде свободен да се ожени за кралицата, скандалът ще затихне след известно време, страната ще се успокои, а аз мога да бъда забравена.
— Не — каза свещеникът. Не можа да се сдържи: това беше такова дълбоко кощунство срещу вярата, на която все още служеше тайно. — Бог ви е свързал, никой човек не може да ви раздели, дори и ако той е твой съпруг, дори ако тя е кралицата. Тя не може да претендира да бъде папа.
— Тогава трябва да живея във вечно мъчение, задържайки го като свой съпруг, но без неговата любов?
Той замълча за миг.
— Да.
— Дори ако с това си спечеля неговата омраза и нейната враждебност?
— Да.
— Отче, тя е кралица на Англия, какво би могла да ми стори?
— Бог ще те закриля и пази — каза той с увереност, която не изпитваше в действителност.
Кралицата беше повикала Сесил в личния си кабинет в Уайтхол. Кат Ашли стоеше в една прозоречна ниша, Робърт Дъдли — зад писалището й, няколко придворни дами бяха насядали край огнището. Сесил им се поклони вежливо, преди да се обърне към кралицата.
— Ваше величество? — каза той внимателно.
— Сесил, реших. Искам да помолите за мир — каза тя бързо.
Погледът на Сесил се стрелна към сър Робърт, който се усмихна уморено, но не каза нищо.
— Френският посланик ми съобщава, че изпращат специален пълномощник за мирни преговори — каза тя. — Искам да се срещнете с мосю Рандан и да намерите някакъв начин, някакви думи, благодарение на които можем да постигнем съгласие.
— Ваше величество…
— Не можем да водим продължителна война в Шотландия, шотландските лордове никога няма да поддържат продължителна кампания, а замъкът Лийт на практика е непревземаем.